Въпросът е само колко време ни остава

„Виждам целия този потенциал. И го виждам прахосан…

„Боен клуб“,

Чък Паланюк

(всички цитати в материала са от същата книга)

В такъв случай нашата роля оттук насетне е ролята на наблюдаващи, защото нито един разпад досега не е бил предотвратяван. Въпросът е само колко време още ни остава.

„Нищо не е вечно. Дори Мона Лиза се разпада“.

Точно така – въпросът е само колко време още ни остава. Поне за това може да пробваме да се преборим. Или не…

Да се върнем на уж прозаичната, битова тема с бъдещите гимназисти. Да погледнем и още един странен ъгъла на развитието й:

„Отглеждат ни с житейски проповеди, които ни заставят да вярваме, че идеалите са поп-звездите и политиците, но това не е така…

… Не си специален. Не си красива и уникална снежинка. Ти си същата разлагаща се органична материя, както всичко останало.“

И решихте, че е добра идея да научите и децата си на това? Така ли? Те дори не знаят какви искат да бъдат. Знаят само, че искат да са „голямата работа“ и да не се напрягат много в живота.

А…

„Ако не знаеш какво искаш, ще имаш много от това, което не искаш“.

Успоредно с проучването, което споменахме, едно друго такова ни казва, че бизнесът в България се оплаква от липса на кадри, каквато не е имало от доста години насам. Най-трудно се намирали (каква изненада!) квалифицирани работници. Защо ли?

И когато се случи някой имигрант да поиска някоя от тези позиции, куп псевдопатриоти скачат с възгласи, че се опитва да открадне работата на българите. Същата тази работа, която никой не иска. Странно.

Да се върнем към БЪДЕЩИТЕ кадри.

Е… този регрес като че ли ни дърпа към финала. Да видим само колко време ще отнеме. Ама нищо, де, то…

… Рекламите ни накараха да гоним коли и дрехи. Работим служби, които мразим, за да купуваме боклуци, които не ни трябват. Ние сме поколението „Х“ на историята. Без цел и без място. Ние нямаме велика война. Нямаме голяма депресия. Нашата велика война е духовната. Нашата голяма депресия е нашият живот. Всички сме възпитани от телевизията да вярваме, че един ден ще сме милионери, филмови идоли или рок звезди. Но няма да бъдем. Малко по малко разбираме това. И това страшно много ни вбесява“.

Повече от 20 години след публикуването на книгата, този цитат звучи актуално. Повече от 20 години – цял един млад живот. Животът на човек, който открива и навлиза в света, прави най-важните си избори и поставя основата на онова, което ще бъде като личност до края. Изправят ни се косите, когато осмислим колко верен е цитатът и колко изкривени са мнозина представи за живота на хора, зачевани или по времето, или половин десетилетие след като Паланюк е писал горните думи. Онези, които днес са студенти или гимназисти. Онези, които утре ще носят България (и Европа) на раменете си. Всички онези, които си мислят, че са следващите звезди, следващите успели в живота – също както са успели онези „лъскавите“ от телевизора или зацапаната папарашка снимка в жълтия вестник. В такъв случай, мислят си явно те, кому е нужно да се образоват, нима това не е загуба на време, щом няма след това да им се налага да работят?

Що за странна психология? Само поколение и половина бяха нужни, за да се хвърлим от едната крайност в друга. От „учи, мама, за да не работиш!“ до това: 8% от паралелките в столичните училища ще бъдат закрити, защото никой не иска да се записва да учи в тях.

Не само кандидатите показват странно ориентиране в житейския път… всъщност те може би най-малко са заслужили да бъдат сочени с пръст, защото са просто едни хлапета, влизащи в пубертета и все още вдигащи ръка, за да поискат разрешение да отидат до тоалетната (макар да са достатъчно пораснали, за да не са напълно невинни). Преди тях май се нареждат родителите им, които израснаха в среда на ограничения, лишения, купонна система, празни магазини, мутри, страх, а после видяха как хора с интелекта на уличен стълб станаха известни, богати, уредиха си охолен живот… и родителите поискаха, ако не за себе си, то поне за децата си парченце от това.

Да бъдеш честен към себе си изглежда най-трудно, защото, когато лъжеш другите, го правиш съзнателно, когато баламосваш себе си, е защото ти се иска да е така, както си го представяш. Това заслепява. И заслепените родители заслепяват децата си, повтаряйки им, като мантра, че са специални и прекрасни. Това е чудесно, защото окрилява. Но е чудесно САМО когато успоредно с това се случва и възпитанието, и обучението, и подготовката на един хлапак да бъде добър, умеещ и знаещ индивид. Да подчертаем: да се случват успоредно! И двете неща! Защото, ако второто липсва, ако има само кухо и празно надъхване, резултатът е невъзпитан младеж, неумеещ нищо индивид, който се затруднява да си върже обувките сам, писането на родния му език е невъзможно, а в отношението си към околните и заобикалящата го среда е груб и натрапчив. В същото това време той е индивид с огромно самочувствие, което няма, няма и да има покритие, който изисква вниманието на света и благосклонността му. Индивид, който се опитва грубо да избутва другите, защото смята, че бидейки толкова „велик“, колкото му е повтаряно цял живот, че е – заслужава да има каквото си поиска. С други думи, мили фантазьори, възпитавате банда създатели на хаос, които някой ден сами ще трябва да възпитават следващо поколение. И какво може да излезе от това?

Нещо в съвременния свят се счупи и обърна посоката на еволюцията на цивилизацията. Започва регрес. Всяко предишно поколение е поставяло основите, на които да стъпи следващото, което е доразвивало и подобрявало знанията, уменията, средата. Винаги е имало изход по един или друг начин. В Библията не случайно се разказва, че когато евреите били изведени от Египет от Моисей, те вървели 40 години през пустинята преди да стигнат до Обетованата земя, където сложили началото на новата си държава. Защо точно 40 години ли? Ако се замислите – това е времето, в което се появяват 3 поколения. И чак третото е готово да започне новия живот. Другите две е трябвало да се изчистят: двете поколения на робите и родените в робство – поколенията с робско съзнание. Заселниците, започнали новата държава, са родените по път – родените свободни. Тоест онези, които са отхвърлили модел на мислене, който ги ограничава – готовите да градят позитивно.

Това винаги е бил перфектен житейски пример, който е нарушаван само няколко пъти в историята и всеки път е водел до едно и също – до край. Когато предходните поколения в една империя, достигнала върха на развитието си, са започвали да предават грешен модел на следващите, когато са ги обучавали в морален разпад и неработещи фантасмагории, на следване на мързела, като ценност (все неща, които виждаме и днес, за наш ужас)… всеки път скоро след това се е стигало до свършека на въпросната империя. Египет, който предал щафетата на Антична Гърция, след чийто залез центърът се измества в Рим, чиято империя също се разпада и центърът на цивилизацията се измества и измества. Ако наблюдавате това движение, ще установите, че то върви от изток на запад и преди около столетие съвременният Рим се оказа отвъд Океана. Само че тук има едно голямо НО! Междувременно се случи нещо, което разчупи модела по особен начин: досега не е съществувала такава глобализация на света, както днес. На целия свят. Така че гледайте на съвременната Империя, като на целия свят. Глобално. Може би това означава, че краят й ще бъде и край на света такъв, какъвто го познаваме.

От Регионалното управление на образованието в София съобщиха, че куп паралелки са се оказали без кандидати. И то такива, които до неотдавна са били търсени: обучаващи за професии като „багерист“ и „каменоделец“. Какво? Не са достатъчно престижни ли? Оказва се, че според мнозинството и професии в електрообзавеждането, подемната и асансьорна техника и производството на кулинарни изделия също не са престижни. Да, но това са професии/занаяти, които винаги и навсякъде по света се търсят и много от завършилите споменатите специалности изкарват повече пари от певци, спортисти и актьори. Почти чувам как мнозина изстрелват: „Добре де, защото пък точно моето дете да е бачкатор, а не да е следващия известен идол?“ Така, първо погледнете отрочето си и честно, ама честно си отговорете на въпроса: „Това ли е следващият/следващата (тук сложете името на някой известен и богат човек, на когото се възхищавате)?“ Предчувствам, че знам какъв е (или би трябвало да бъде) отговорът на поне 85-90% от вас. А сега си задайте и следващия въпрос: „Какво предпочитам – детето ми да има професия и занаят или да се мъчи да стане поредния тарикат, издържащ се от далавери?“ Всъщност, я по-добре не отговаряйте, подозирам, че отговорът ви никак, ама никак няма да ми хареса.

Живеейки в лишения и ограничения, сега решихте, че искате да имате повече и повече. Преди нямаше нито пари, нито стоки. Сега само пари няма. Стоки – под път и над път, а рекламите те изкушават ли изкушават. И колко е лесно да бръкнеш в кацатa със заемите! И после…? После си роб, докато ги изплащаш. Но нищо. И от роби имаме нужда – всяка велика империя е изградена от роби: Древна Гърция, Рим, че дори и САЩ.

„Купуваш си мебели. Казваш си, че това е последното канапе, от което някога ще се нуждаеш в живота си. Купуваш си канапето и за следващите няколко години, независимо какво се обърка в живота ти, поне ще си доволен, че си оправил проблема с канапето. Тогава идва и точният комплект чинии. После перфектното легло. Завесите. Килимът. След това се оказваш в капана на прекрасното си гнездо, а нещата, които преди притежаваше, сега притежават теб“.

На фона на всичко това се оказва, че най-желани (отново: каква изненада!) са били паралелките с профил чужд език. Чували сме, чували сме, знаем – навсякъде ти искат език. Да. Само че искат и някакви, поне базови човешки умения, като да умееш да комуникираш с колегите си поне (нещо, което от бизнеса алармират, че също е проблемно – комуникативността и работата в екип затрудняват мнозина).

Езикови паралелки, а? И какво означава това? Че родителите масово готвят децата си за глобализацията? Или че ги готвят за имигранти? Ще ги пращат да учат в чужбина, за да получат по-добро образование. Звучи чудесно и всички сме напълно съгласни с преимуществата на тази идея. С едно малко доуточняване, което стои сякаш като камъче на гладкия път на идеята: всички вие – хиляди и хиляди родители, искате да ни кажете, че имате финансовата възможност да плащате няколко десетки хиляди евро годишно такси за обучение на децата си в чужбина? ВСИЧКИ вие? Така ли? Или те сега да учат езика, пък докато дойде време да учат висшето си образование, все нещо ще се случи, може от тотото да спечелите или някой роднина да се гътне и да завещае я апартамент, я къща за продаване? Или пък децата с труд ще се издържат в чуждата страна? Ама те освен езика какво друго ще знаят? Какво ще умеят? Защото (така съм чувал) в Англия например май имало много хора, които говорят английски. А онези (със или без знания на език), които си нямат занаят и професия, мият – чинии, тоалетни, улици. От Европейската сметна палата съобщиха наскоро, че около 4 млн. млади европейци нямат работа. Та – и там май не е цветя и рози. Не ни били чакали с хляб сол, ужас! Казват, че и там търсели квалифицирани работници. Ами то и тук ги търсят. С лупа ги търсят. Ама няма.