Златото на цар Шишман било заровено в Кайлъка

Цялата от чисто злато и пълна догоре с жълтици, колесницата на цар Иван Шишман призрачно се появява в пещера в Кайлъка, съобщава „24 часа”.“Според османските хроники Шишман е обезглавен на 3 юни 1395 г., в деня, когато Баязид I влиза в Никопол, столица на Втората българска държава в продължение на 2 г.”, лаконичен е Мартин Дяков, археолог в плевенския музей.

Понеже няма данни за екзекуцията, нито къде е погребан царят, народната мълва удължава живота му. В годините на робството се говорело, че оцелял по чудо, Иван Шишман хванал черен път, криволичещ 50-ина километра между селата, минал покрай Плевен и намерил убежище в манастира “Свети Георги”, потулен на 6 км навътре в Кайлъшкия каньон.

Толкова бил отчаян, че след 2 седмици напуснал живота по собствена воля. Говорело се, че последният български владетел се е заклал с уред, направен от пружина и 2 ножа. Притиснал се към пружината и остриетата го проболи едновременно. След смъртта болярите, които го придружавали, положили тялото му в царската кола. Вътре наредили златото от хазната, покрили всичко с меча кожа и го спуснали в подземие в Кайлъшката долина. Мястото на заравянето било описано със загадъчни знаци. Слуховете притуряли, че калугерите, известени за тайното погребение, дали обет за мълчание. Предупредили ги, че царското злато трябва да дочака освобождението на България.”

Това пише акад. Юрдан Трифонов в “История на Плевен”, издадена през 1933 г. Според тогавашни проучвания манастирът се намирал на чукар, ограден от 3 страни с канари. Между острите зъбери се извисявала кула, оттам стражата пазела денонощно. Манастирската черква стояла в източния край на рътлината. Монашеските килии били закътани в подножието на южната канара, описва акад. Трифонов. Обителта пазела тайната за царското злато до края на XVIII в., когато била опожарена при кърджалийското нашествие. “Лумна отвъд баира, виждаше се как пламъците обвиват сградите. За малко да тръгнат към къщите”, спомняли си хора от село Брестовец.

През 1901 г. кметът Иван Юрданов и учителят Г. Ганов разпитвали беловласи брестовчани за съсипването на “Свети Георги”. Разказите им публикувал акад. Трифонов. Скоро се нароили нови предания, които сочели различни места на потъналото съкровище. Плъзнал мит, че монасите закопали част от ценностите до воденичните камъни на манастирската мелница. После я запалили и огънят я превърнал в пепелище, да не би някои да се сетят да ровят надолу. Каквото останало, скрили в дълбока пещера, дълбаеща канара.

“В тая дупка човек може да слезе само ако го пуснат с въже от върха на скалата”, твърдял пред съвременници Александър Хаджидимитров. Той бил наследник на стар плевенски род, придобил имота около опожарената манастирска воденица.

Преди 20-ина години археолози правили сондажи на терена, където по твърдения на летописци се е намирал манастирът “Свети Георги”. Стигнали до малко на брой и силно раздробена антична и средновековна керамика. “Няма сигурни доказателства, че манастирът е съществувал. И да го е имало, следите са изчезнали”, смята днес археологът Мартин Дяков.
В далечните години незнайната Кайлъшка пропаст с приказните богатства става все по-тайнствена. Плевенчани разправяли как в лабиринтите ѝ се е отворило огромно езеро, готово да поеме кораб.

Това чул френският пътешественик Гийом Лежан, който обхождал Плевен през 60-те години на XIX в. Със свещ в ръка той навлязъл в пещерата. Напразно се лутал между лепкавите разкаляни стени - не намерил нищо.
“Въпреки че почти не вярвам в подобни чудеса, се придвижих напред, докато водата опря до коленете ми. Свещта едва мъждукаше - бледото ѝ пламъче даже не уплаши стотиците прилепи, закачени по стените на пещерата. В сковаващия студ взех да отстъпвам към предполагаемото езеро. Оказа се доста дълбок вир, побиращ само една малка лодка”, пише Лежан през 1873 г. в книгата си “Пътуване из България”.

Няколко години след Лежан в Плевен пристигнал Феликс Каниц. Пътешественикът признава, че както пристъпвал навътре в Кайлъшкото дефиле, доловил глухо бучене. “Шумът идваше от водна струя, която изтичаше от подземното езеро, скрито в пещера. Местните изказаха мнение, че в езерото могат да плават парни кораби. Издирването на Лежан бе разпръснало тези илюзии. Бълбукащата вода сигурно е от подземните течения, характерни за варовиковите образувания”, допуска Каниц в “Дунавска България и Балканът” през 1882 г.

За шест века в Кайлъшките пещери не е намерено злато, но от надупчения карст излизат безброй следи от живот. Преди хилядолетия първите хора се настанили в Голямата пещера. За да направят по-уютно жилището си, древните измазвали пода с глина, а стените украсявали с растения. При разкопките там археолозите попаднали на дълбоки и плитки паници, нашарени в червено, черно и сиво, а отвън излъскани и изрисувани с графити.

Открити са мотики от еленови рога, както и огладени каменни остриета, служили за обработка на земята. Намерени са и големи съдове, пълни с овъглено жито, и мелница за брашно. В праисторическото селище жената въртяла мотиката и обличала рода предимно в ленени тъкани. Показват го тежестите за стан и прешлените, използвани като вретено, твърди археологът Евелина Генова в публикация от 1972 г.

Траките също избрали Кайлъшкия пролом - за пребиваването им напомнят могили с гробни дарове. От римляните в Кайлъка е останала крепостта Сторгозия, вдигната през I век преди Христа. Сред руините ѝ е била разкрита старохристиянска църква, една от най-големите у нас.

Малката река Тученишка, дълбала с векове каменния пролом, също е с историческа роля. През есента на 1877 г. руският генерал Тотлебен вдига защитен вал на реката, взривява преградата и отприщената стихия отнася 28 воденици и караджейки със складираните в тях храни за вражеската армия. Гладът принуждава Осман паша да обяви капитулацията на 40-хилядната си армия. На 10 декември 1877 г. свободата тръгва от Плевен към България.

Няма данни кога каменната долина е наречена Кайлъка. Името е турско (кая е камък, лъка - долина) и е превод от славянското Каменец. През 1946 г. роденият в Плевен ген. Иван Винаров създава граждански комитет за превръщане на скалистата местност в народен парк и първи внася лептата си - 300 хил. тогавашни лева. Кайлъшкото дефиле се простира на 10 000 декара и няма равно по красота и лечебна сила.

Голямата пещера, обитавана от хора преди хилядолетия, е превърната в ресторант. Друга пещера подслонява музея на виното. Римската крепост Сторгозия е реставрирана по туристически проект. В Кайлъка виреят над 180 редки растителни видове. Река Тученишка се вие 15 километра между камъка, преди да стигне до Плевен, където водата ѝ е впримчена в каскадата.

Последвайте канала на