Преди 8 години една история потресе България. Възрастен мъж беше убит, след като разказа пред предаването „Съдебен спор”, че внучките му са заложници на собствените си родители. Трите момичета – на 13, 14 и 18 години, на практика са държани под ключ в мизерия в малка стая в столичния квартал „Люлин” от раждането си. Не им е било разрешено да излизат, никога не са ходили на детска градина или училище, нямали са приятели.
За първи път говори втората дъщеря – Богомила
„Като малка много обичах да рисувам. Спомням си, че когато е имало по-напрегнати ситуации, съм си взимала молив и съм рисувала. Това ме успокояваше. Рисуването беше моето спасение”, спомня си тя.
Именно в дома Боги започва да намира и първите си приятелства – най-вече покрай децата на детегледачите. Въпреки спецификите на институцията, тя е категорична, че там ѝ е било по-хубаво, отколкото в родния ѝ дом, заради възможността да общува.
„Като се срещаш с различни хора, можеш да приемеш от тях както положителните, така и негативните неща. Избираш кое би взел като добър и лош пример и така се изграждаш като човек”, разсъждава тя.
Днес Богомила е в 11. клас на самостоятелна форма на обучение и работи в магазин за арт материали. Живее с по-голямата си сестра, а двете често посещават най-малката, която е с тежко увреждане и е настанена на друго място.
На въпроса защо е решила да разкаже историята си чак сега, тя отговаря категорично: „Искам да покажа, че колкото и лошо да ти се е случило в миналото, през каквото и да си минал, можеш да се изправиш, да го превъзмогнеш и да продължиш напред”.
Според нея има пропуски в институциите и много неща са можели да се предотвратят при адекватна помощ в началото. Тя обаче смята, че проблемът е и в обществото, защото хората често си казват: „Това не е мой проблем, не трябва да се меся”.
След като дядото разкрива пред цялата страна съдбата им, той е убит от дъщеря си и нейния мъж. Осъдени са съответно на 18 и 15 години затвор. След присъдата момичетата са изведени от дома си и са разпределени по институции. Оказва се, че никой в държавата не е знаел за децата заложници.
Относно шока от излизането в големия свят след години изолация, Богомила признава, че се е спуснала в една реалност, за която само е чела и е гледала по филмите, но не е имала възможността да бъде част от нея. „Аз съм доста любопитен човек. Обичам да откривам нови неща. Бях развълнувана да преоткрия света”, разказва тя.
След трагедията трите сестри са настанени в Център за настаняване от семеен тип за деца с увреждания. Причината за това решение на институциите е, че нямало друг вид център, в който да могат да бъдат трите на едно място. „Ние искахме да сме заедно, за да се подкрепим. Всичко, което преживявахме тогава, беше по-лесно, защото бяхме заедно”, обяснява Богомила.
Тя тръгва на училище на 13-годишна възраст – направо в първи клас. Социалните работници забелязват, че може да чете и пише, тъй като вкъщи са имали книги и енциклопедии. Затова я записват на самостоятелни консултации. „Когато бях на 15 години, ми се наложи да съм редовно в четвърти клас. Беше ми странно, защото бях с 10-годишни деца”, признава момичето.
След четвърти клас обаче системата ѝ поднася нов абсурд. Преместена е да учи в училище за глухи, защото това е била единствената опция голямата ѝ сестра също да започне да учи и двете да останат заедно. „Началото ми беше малко странно, защото щях да съм с глухи – тоест пак няма да има с кого да си говоря. Много често се случваше да съм сама в класа”, спомня си тя.
Учителите са я съветвали да остане там, защото изискванията в специализираните училища са по-занижени и ще ѝ бъде по-лесно. Богомила обаче имала други планове. „Наумих си, че няма да стоя там. Вече знаех, че искам да се занимавам с графичен дизайн, анимация и компютърен дизайн”, разказва момичето. С помощта на частни уроци и подкрепата на възпитателка по математика, тя успява да кандидатства и в крайна сметка е приета в паралелка с фотография.
Относно това кой ѝ е помогнал най-много, за да оцелее и да се изгради, Богомила е категорична: „На първо място човек трябва сам да си помогне. Сам трябва да осъзнаеш, че трябва да продължиш напред и да си следваш целите. На второ място са всичките ми приятели, неправителствени организации и социални работници, които са били до мен всеки ден”.
Днес мечтата ѝ е ясна. „След 10-20 години се надявам на края на някои анимационни филми отзад да се изписва и моето име. Искам да имам собствена къща, да създам една арт атмосфера около себе си. Но най-вече искам да вдъхновявам хората и да помагам на други деца и младежи, които минават през нещо подобно”, завършва разказа си Богомила.
,fit(1280:720))
&format=webp)
,fit(1280:720)&format=webp)
&format=webp)
,fit(1280:720)&format=webp)
,fit(1280:720)&format=webp)
&format=webp)
,fit(1280:720)&format=webp)
&format=webp)
,fit(1280:720)&format=webp)
,fit(1280:720)&format=webp)
,fit(1280:720)&format=webp)