Народ, дал азбука на стотици милиони хора, трудно може да бъде наречен малък

Когато те питат, българино: къде са ви средновековните замъци, дворци, къде ви е „наследството“?, кажи: Ето ги: А, Б, В ... и така до Я – ето ми ги замъците и дворците, и наследството, което са оставили моите деди.

Няма толкова здрав замък на света, нито толкова красив дворец, колкото основата на знанието, което е построено, благодарение на нашето а-бе-ве.

Стотици милиони по света са получили и култура, и вяра, и надежда, и знание, и наука, благодарение на нашето наследство, което сме завещали на света.

Това са нашите крепости, нашите дворци, нашето наследство. Това е наследството, което са оставили моите дедите.

Да… някои народи оставиха крепости, България остави букви и знание.

________________________

Стотици милиони хора през вековете получиха книга, вяра, култура, образование и наука чрез традицията, минала през българските книжовни школи.

Когато през IX век светите братя Кирил и Методий започват делото си, Европа изглежда различно. Знанието е затворено зад стените на чужди езици и достъпно за малцина. Богослужението е привилегия на ограничен кръг езици и народите могат да воюват, могат да плащат данъци, могат и да умират за владетели, но…

… но не всички могат да четат Божието слово на своя език.

Тогава се появява една идея, която днес ни изглежда естествена, ама за времето си е почти революционна. Сега… можем много да си философстваме по темата как гърците са накарали Кирил и Методий да създадат букви за славяните, за да могат да ги погърчат по-лесно чрез богослужебните книги. Можем да приемем, че са си мислели как с покръстването са направили стъпка първа, а с богослужебните книги, дето ги разбираме по-добре – стъпка втора към това да ни придърпат по-близо до себе си… Можем много да философстваме по темата, но дори да приемем, че това е била целта (политически звучи логично), то реалното изпълнение доста се е разминало с първоначалния план (ако е бил такъв).

Кирил създава глаголицата. Методий става негов съратник в мисията. Двамата полагат основата. Само дето историята рядко свършва там, където започва. След смъртта им учениците на двамата са преследвани и прогонени.

И тогава на сцената излиза България.

Българската държава приема учениците на Кирил и Методий и им дава убежище. Дава им възможност да работят. Дава им школа. Дава им бъдеще.

При княз Борис I и по-късно при цар Симеон Велики България се превръща в културна сила.

В Охрид и Преслав се раждат книжовни средища, които ще променят историята на огромни пространства отвъд българските земи. Климент Охридски и Наум продължават делото. Преславската книжовна школа развива и оформя писмената традиция, която постепенно ще даде кирилицата на света.

България не построи най-голямата империя на Европа и не покори половин континент. Поне не военно и политически (направи го с културата си). Не остави след себе си безкрайни дворци. Остави букви. И тези букви се оказват по-издръжливи от камъка. Всички онези – над 400 милиона, които пишат на Кирилица – са наследници на нашата култура.

Кирилицата постепенно преминава отвъд границите на Първото българско царство. Тя достига до Киевска Рус. Оттам започва дългото си пътуване през вековете. Преминава през държави, княжества, царства, империи и революции. Преживява войни, нашествия, падения и възходи. И е част от всички тях. И революциите са били палени и разпространявани чрез словото. С нашите букви.

Говорим за цивилизационен принос доста по-голям от това, което масовият съвременен българин си позволява да вярва. По някакви геополитически причини сме се научили да принизяваме приноса си. И за да компенсираме, сме се научили и друго да правим – да си измисляме разни фалшиви щуротии за „най-древна цивилизация“ и т.н. Ходи, че разбери…

Оставили са начин хората да четат, да записват мисли, да създават книги, да преподават, да спорят, да се молят, да учат, да помнят, да мечтаят… Колкото и да ви е тъжно, като гледате от този списък за какво българите масово използват днес българската азбука (да спорят най-грозно и неграмотно), не забравяйте, че и това ще мине. Както и преди са минавали тежките дни и са идвали светлите. Ще дойдат други поколения, по-добри; днешните проблеми ще са само спомен. А Кирилицата ще е все още тук. Тя ще доживее по-добрите дни и ще служи на по-добрите наши наследници.

През тези букви са минали богослужения. През тях минава средновековната книжнина. През тях минават научни трудове, философия, поезия, летописи, история и цели култури. През тях ще мине и историята и с тях ще дойде бъдещето.

Днес често слушаме велики разкази за империи, за влияние и за историческо величие – там на Североизток. Понякога тези техни измислици стигат дотам, че започват да говорят за кирилицата така, сякаш тя винаги е принадлежала на по-късните сили, които я използват.

Но историята помни. Преди Москва има Киевска Рус. Преди Киевска Рус има България. Преди разпространението има Преслав. Преди големите империи има Борис. Има Климент. Има Наум. Има българските книжовници.

Да, историята не трябва да се превръща в счетоводство, но паметта има значение. Защото преди армиите там е имало книга. Преди империята са били нашите букви. Преди силата е било словото, то е събрало хората под едно знаме. И това слово е минало през България, защото слово без писменост не дава много плод; не може да се пренесе далеч и да обедини хора на голяма земя. Устното слово не се носи толкова надалеч и толкова масово, колкото писменото.

Днес, като гледаме към Запада и Изтока, няма нужда да се питаме какво сме дали на света или още по-жалкото – да си измисляме щуротии за „най-древна цивилизация“, защото започваме да звучим малко карикатурно – като едни бивши българи малко пò на Запад.

Няма нужда и да сравняваме икономики, армии, влияние, технологии и размери, че да изпадаме в националното униние колко сме малки и незначителни.

Народ, дал азбука на стотици милиони хора, трудно може да бъде наречен малък.

Може да е беден. Може да е разделен. Но малък не е.

Истинският размер на един народ не се измерва само с територия. Измерва се и с това колко далеч стигат буквите му и културното му влияние. А нашите стигат до Монголия и отвъд.

А. Б. В. И така до Я. Ето ги нашите замъци. Ето ги нашите дворци. Ето го нашето наследство.

Честити 24 май!