Не можем ли да решим тия два проблема така?...

Като стана дума за национални предатели, да видим как са дошли „другарите“ изначално…

…

…

_______________________

Този коментар изразява личното мнение на автора
и може да не съвпада с позициите
на редакцията на Novini.bg.

Сега няма да се фокусираме върху факта, че колеги журналисти извадиха онзи ден сигнал от германското разузнаване, че новият шеф на ДАНС бил уличен във връзки с албанската мафия и затова му сецнали достъпа до класифицирана информация.

Даже и за Боташ няма да говориме.

Даже и за назначенията на стари кадри, минали през постове и правителства, няма да говорим. Нищо, че ни се обещаваше „новост“.

Както и да е, няма да им придиряме, че то нали по тая Територия все си се говори, че всички са маскари и всички лъжат; така че никой не е изненадан и никой не тъжи особено, че пак са го минали с 200.

За друго ще си говорим. За любовта на определени хора към фалшивите паметници.

А… и за двуличието.

Гледам, че на социалистите и соц-носталгиците им замириса на кремълски борш откъм новата власт и решиха да подемат любимата си драма – МОЧА. По-точно: молбите да бъде възстановен. Усети ли са, че сега е моментът и че новият е „човекът“, към когото има смисъл да се обърнат.

В началото на септември 1944 г. България се опитва да извърши отчаяна политическа маневра. Правителството в София вече е прекъснало дипломатическите отношения с нацистка Германия и се готви да обяви война на бившия си съюзник. Целта е проста: да се покаже на западните съюзници, че България е сменила страната, преди Червената армия да прекоси границите ѝ.

Но се случва нещо странно.

Обявяването на война на Германия (вече обсъдено и подготвено!) се забавя. В продължение на три решаващи дни решението е блокирано в рамките на българското правителство. Човекът, отговорен за забавянето, е военният министър на страната, генерал Иван Маринов.

Тези седемдесет и два часа се оказват решаващи.

През това време Съветският съюз обявява, че България на практика все още е съюзник на нацистка Германия. И затова на 5 септември 1944 г. СССР обявява война на България. Три дни по-късно Червената армия пресича границата.

Българското правителство в крайна сметка обявява война на Германия на 8 септември. Но това вече няма значение. Съветските сили настъпват, а политическата съдба на страната е решена.

По-късно става ясно, че генерал Маринов е бил съветски агент. Каква изненада, нали?!... Забавянето, което отваря вратата за Червената армия, според сведения е било координирано с Москва.

Затова имаме и фалшивата българска история, прекроявана по кагебейските мазета, писана, брисана и мазана; която сега зелените чорапи скачат да бранят като все едно е истинската история.

И затова сме единствената държава в Европа, която има чужд цар пред парламента си и най-високите ѝ паметници са на чужда армия. Която пък армия е окупационна.

Русия винаги е успявала в чуждите държави благодарение на местните предатели. Виждате в кои държави има най-много руско влияние и в кои – най-малко. Можете, ако искате, да сравните БВП-то и индексите за стандарт на живот в едните и в другите.

Колкото и фалшив да е МОЧА, си има хора, които си настояват да се възстанови. Едните, защото поръчаното от Русия се заплаща. Другите – защото са полезни… знаете какво.

Първите се хранят от тъпотията на вторите. А и от неспирното желание на вторите да са под нечий ботуш (или Боташ – как дойде). Професионални роби, какво да ги правиш.

Американският скулптор Алън Котрил, автор на 22-футовата (6,7 метра) позлатена статуя на Доналд Тръмп „Don Colossus“ (ппфффхахахаха!), разкри пред Miami New Times, че работата по проекта е била „пълен хаос“.

Според него богатите крипто-инвеститори и републикански активисти, които стоят зад финансирането ѝ постоянно променяли изискванията; настоявали статуята да бъде „по-слаба“, да се махне прочутата „пуешка шия“ на Тръмп (политически Photoshop?...) и непрекъснато създавали организационни проблеми.

Няколко пъти човекът правил Тръмп да изглежда по-слаб (щото… ние нали не можем да видим „оригинала“…)

Котрил, който има над 400 монументални статуи из САЩ, заявява, че никога не е работил по толкова хаотичен проект. Най-големият проблем обаче се оказали парите (#НеМоеДаБъде).

Финалното плащане от 90 000 долара се забавило с месеци. Скулпторът дори скрил статуята, отказвайки да я достави, докато не си получи парите.

След приключването на проекта Котрил категорично заявява, че повече не би работил с хората около Тръмп, обобщавайки ситуацията с думите: „Щом веднъж някой покаже, че не може да му се има доверие, повече не работиш с него“ (и тоя им е президент; и тия са им „лидери“…).

Тръмп и хората около него, според мен, ЧУДЕСНО биха се вписали в БГ средата, където ще оберат (и пряко и преносно) всички копейки, соц-носталгици и зелени чорапи.

Тая статуя (на Тръмп) все пак ще я инсталират. Щат – не щат хората, ще им я натресат на главите. Ще мине време и някоя бъдеща леля, американска копейка, ще каже: Не я демонтирайте, добра-лоша – това е ИСТОРИЯ!

И като нищо ще им я оставят.

Сега… какво се случва с паметниците, които не се демонтират?

Започват да втълпяват на следващите поколения, че изобразеното не е толкова лошо, а после направо си им казва, че изобразеното е нещо хубаво. След като е издържало проверката на времето, а и „щом не са го махнали“. Щото, ако беше нещо лошо, са щели да го махнат, нали? НАЛИ?!

В тоя ред на мисли – сещате ли се защо в Германия не са оставили паметниците на нацистите, понеже били „история, добра или лоша, да не я пипаме“…?

Добра-лоша… а за третия вид – „фалшива“ – допуска ли се изключение? Щото тоя паметник, дето молят льотчика да им го възстанови, е еманацията на фалшивата история. За затритите паметници на героите от Балканските войни и Първата световна си траят (щото техните хора ги затриха), но за чуждопоклонническия паметник – ред сълзи, ред сополи.

И да, това е фалшива история. Руски войски през Втората световна в България не са воювали и не са давали жертва. Освен ония, умрелите от алкохолно отравяне. СССР ни е обявил война и ни е окупирал. За американските паметници – рев до небето, за колосалния ръбат к** в центъра на София – прехласване.

А колко такива МОЧА има из България – бедна ви е фантазията.

Но сега за МОЧА на мочовете са се затъжили. The МОЧА. Той им липсва най-много.

Понеже наближава 1 юни, се сетих нещо. На първи юни 1962 г. е екзекутиран Адолф Айхман, архитектът на Холокоста. Ако зависеше от носталгиците в България, те биха ли му запазили паметниците? Щото… нали „история, добра или лоша, да не я пипаме“?

Или те не могат да видят разликата между „историческа памет“ и „паметник“?... Щото паметниците обикновено възхваляват нещо, а не само го отбелязват като „случило се“. Едно време в София е имало булевард „Адолф Хитлер“. Носталгиците ще искат ли да му се възстанови старото име или не? Щото… нали „история“?

А за американците – те уж са много религиозни, ама не могат да се сетят какво пише в Библията за идолопоклонничеството и най-вече за златните идоли. А, да – статуята на Тръмп (какво изненада!) е златна. Така де – златна боя, но все пак…

Ако съберем двете течения на пост-истината и колективизацията на тъпотията, дали не можем да им решиме проблемите на тия две философски школи, като просто съберем двата паметника наедно? На мястото на МОЧА копейките и зелените чорапи просто да вдигнат статуята на Тръмп и всички да са доволни?

Те нали и без това до съвсем скоро въздишаха по него и го обичаха, щото щял да шляпа демократите, woke хората, розовите, интелигентите и всички, дето не харесват Путин. Всички путинолюбци се влюбиха в Тръмп. Пък те – виж кво съвпадение – са същите, дето плачат за МОЧА.

Та…?