И така до днес, когато пак имаме опит за… и аз не знам вече за какво.
Ако погледнем всички тези случаи, започва да се оформя един модел: 1.) Създава се или се използва заплаха; 2.) Следва политическо действие, което иначе би било трудно за оправдаване.
___________________________
Този коментар изразява личното мнение на автора
и може да не съвпада с позициите
на редакцията на Novini.bg.
Докато всички партньори, организации и (общо-взето) зрели хора от обкръжението на Тръмп се чудят как, по дяв*****, да комуникират с него, хората, на които не им се НАЛАГА да общуват с него, взеха да си спомнят един стар виц от времето на соца, създаден откъм нашата страна на Желязната завеса:
За човека от СССР, дето всяка сутрин тичал до будката, грабвал вестника и – поглеждайки още първата страница – разочарован го връщал. След няколко месеца продавачът не издържал и го питал какво търси, а онзи му казал, че търси един некролог. Продавачът му обяснил, че некролозите са на вътрешните страници, но онзи бил категоричен: „Тоя, дето аз го чакам, ще е на първа страница…“
А хората, които споменахме по-горе – дето им се налага да общуват с Тръмп – вече се чудят какво да измислят, за да не ядосват бебето. Айде – не е „бебе“, по-скоро е петгодишно. Да не ядосват петгодишното. Че им писна от крясъци, рев и тропане с краче.
А, между другото, има един вече мистериозно изчезнал пост на сатиричната страница Middle Age Riot от началото на април, в който авторът си прави майтап, че Тръмп ще трябва да фалшифицира още един „опит за покушение“ срещу себе си, за да разсея хората от блатото от проблеми, в които собственоръчно потопи САЩ и света.
Още никой не е разбрал как ухото му така магически се възстанови от предишния „опит за покушение“. Също така си остана загадка и защо той почти не говори за онзи „опит“. Искам да кажа, че той е известен с това, че обича да натяква разни неща, особено когато му правят реклама. А онзи „опит“ беше толкова героичен и мъченически, че всички очаквахме да го раздухва додето е жив. Но не… много бързо го забрави. Поноси един памперс на ухото за няколко дни и толкова. Край. После все едно не се беше случило. Странно.
След това рейтингът му (предизборно) беше малко по-калпав и хоп!—появи се и един, дето имал пушка и мислел бил да я използва срещу Тръмп. После – затишие.
И у нас сме ги имали такива. Веднъж един направи „опит за атентат“ на един политик, ама много навреме и малко подозрително му засече пистолетът. Помните ли? После имахме една прокурорска кола, дето хората се смееха, че била гърмяна с пиратка, а и дръвчето даже не беше пострадало на мястото на „атентата“; и – като цяло – единственият риск за нечий живот в тези случаи май се оказа рискът някой да не умре от смях…
Но да видим какво има за нас историята – тази вечна шегаджийка, която ни се смее, докато ни подсеща, че не сме особено оригинални, всеки път, когато си повярваме, че нещо ни се случва на нас за първи път.
На 18 септември 1931 г. японски офицери организират малък взрив по железопътна линия в Манджурия. Щетите са минимални. Влакът дори минава почти без проблем. Мястото е край Мукден (днешен Шънян).
Ключовите участници са офицерите Ишивара Канджи и Итагаки Сейширо; и войници от японска армия в региона.
„Актьорите“ взривяват… всъщност нищо не взривяват, той влакът си минава; внимават да не взривят нищо. Но казват, че е имало атентат. После обвиняват китайски саботьори и ето ти повод за окупация на Манджурия.
Осем години по-късно… същата „логика“. Но континентът е друг.
Нацистки части организират нападение срещу радиостанция в Глайвиц, облечени като полски войници. Оставят дори „доказателства“: тела, които да изглеждат като нападатели. На следващия ден започва войната. Знаете коя. „Актьорите“ са: Алфред Науйокс, Райнхард Хайдрих и банда SS-овци.
В СССР през 30-те години на ХХ век ситуацията стига още по-далеч. Нормално… съветска му работа. При Сталин вече дори не е необходим атентат. Достатъчни са „разкрити заговори“.
Историците днес са почти единодушни: голяма част от тези „планове за убийство“ са били измислени или силно преувеличени. Но ефектът е: процеси, чистки, страх и (най-вече!) контрол. Тук даже вече не говорим за инсценировка на събитие, а говорим за инсценировка на самата заплаха.
Я, да видим сега какво има да ни предложи и Наполеон. Искам да подчертая, че ТОЗИ опит за атентат си е бил истински, но последствията са много важни.
През 1800 г. срещу Наполеон е извършен атентат с т.нар. „адска машина“. Каруца с барут. Той оцелява. Какво се случва СЛЕД ТОВА обаче е важното. Защото дава началото на една адска логика на политическите „лидери“, които са или притиснати от някакъв проблем, или искат да използват сила, но им липсва извинение. Логиката за легитимното отмъщение.
Наполеон преследва извършителите, но и също така разширява обвинението, насочвайки го към политически противници, които нямат никаква връзка. Атентатът, който (е истински, но) не го убива, му дава легитимност да удари по-широко.
Тази щуротия…
… се ползва и до ден днешен от (както сте се досетили) хора, които, според мен, малко или много се имат за Наполеон.
А един оранжев от тях – съвсем няма да се учудя, съдейки по знаците за психическото му здраве – може и НАИСТИНА да се има за Наполеон.
28 април 2026 г. в 18:50 ч.
)
)
)