Семейство с 3-годишно дете изживя неописуем кошмар по време на почивка във вила край Асеновград

Марко Маркович – учител по немски език от София, завел семейството си там за почивните дни. Огромно куче от породата питбул, пуснато без каишка и намордник, напада и убива малкото им чихуахуа – едва 2 килограма, пред очите на детето им.

Няколко дни след това стопанинът разказал пред TrafficNews за кошмара. Кученцето, което семейството наричало Швърчио, не било просто домашен любимец.

Историята на Швърчио започва като чудо – спасен от сигурна смърт като бебе, след като бъдещият му стопанин научава, че трябва да бъде приспан заради „козметичен дефект“.

Преди 4 години учителят намират коте на улицата и го водят в клиника. Там Маркович попада случайно в стая, където водят животни за „евтаназия”.

Четири години по-късно това обещание е разбито за секунди.

На 11 април семейството излиза на обичайната си вечерна разходка по тих, неасфалтиран път извън селото.

Опитът да го спаси обаче се оказва напразен.

„Сърцето на Швърчио спря в ръцете ми… Не стигнахме до ветеринар.“

Особено шокираща е реакцията на собственика на агресивното куче.

„Той каза: „Няма нищо. Няма нищо.“… И после избяга.“

Драмата не приключва с инцидента. Последствията за семейството са тежки, а най-голямата травма остава у 3-годишното им дете.

От деня на нападението детето почти не говори, сънува кошмари и единствената дума, която произнася, е името на кученцето.

„Понякога тихо казва името на Швърчо. И аз не знам какво да му отговоря. Това е травма, нанесена на тригодишно дете. Това не е „нищо“. Това е всичко, което имахме като семейство, наранено за две секунди“, споделя бащата.

Марко Маркович вече е подал сигнал в полицията, БАБХ и Районна прокуратура - Асеновград и подготвя съдебни действия срещу собственика на питбула.

Семейство с 3-годишно дете изживя неописуем кошмар по време на почивка във вила край Асеновград. Техният домашен любимец бил разкъсан от питбул пред очите на детето. Случката се разиграла в дните преди Великден в село Мулдава.

„Два килограма черна, мека, тиха любов… Беше най-верният, най-нежният и най-добрият приятел, когото някога съм имал в живота си. Децата в махалата го наричаха „Акробат". Това беше неговата звезда, неговата малка слава. Той пикаеше изправен на предните си лапи, като мъничък гимнастик - съсредоточен, сериозен, с достойнството на професионалист - и после правеше три-четири крачки на предни лапи, преди да се пусне обратно на четирите.

Съседите спираха. Децата се смееха на глас. Възрастните викаха приятели да гледат. Всички го познаваха. Всички знаеха името му. Той беше малкото чудо на нашата улица. Никога не лаеше. Нито веднъж. Не беше от онези кучета, които се обявяват на света с викове - беше тих, и в тази негова тишина беше цялото му достойнство“, пише Маркович.

Попитах дали мога да го осиновя. Казаха ми, че не зависи от тях — че заводчикът е негов собственик, и че той трябва да реши. Десет дни ги умолявах. Всеки божи ден им се обаждах. Всеки ден казвах едно и също: моля ви, позволете ми да го взема, аз ще го гледам, ще го обичам, никога няма да го изоставя. Не знам колко пъти повторих тези думи. Не знам колко пъти затварях телефона с ръце, които трепереха.

Чаках след всяко обаждане, чаках този заводчик, когото нито познавах, нито някога щях да видя, да каже „да". На десетия ден казаха: „Да. Можете да го вземете.„ Взех го в шепите си за пръв път. Беше толкова лек, толкова крехък. Казах му тихо: „Сега си с мен. Никой повече няма да те нарани. Обещавам ти".

„Швърчио беше на каишката си, както всяка вечер… Това беше нашата тиха семейна вечер. Изведнъж се появи сив, огромен, питбул. От никъде… Всичко стана за по-малко от две секунди. Видях малкото си куче в устата на това голямо куче. Не се замислих, с голи ръце бръкнах в устата на кучето, едва отворих челюстите и измъкнах Швърчио. Докато го държах в ръка, питбулът отново се нахвърли върху кученцето ми и го захапа за главата. Едва го освободих от устата на питбул. Сърцето му още биеше“, разказва Маркович.