От съветски агенти до игричките със санкциите днес: едно дълго, дълго руско влияние в Европа

…

…

______________________________

Този коментар изразява личното мнение на автора
и може да не съвпада с позициите на редакцията на Novini.bg.

В началото на септември 1944 г. България се опитва да извърши отчаяна политическа маневра. Правителството в София вече е прекъснало дипломатическите отношения с нацистка Германия и се готви да обяви война на бившия си съюзник. Целта е проста: да се покаже на западните съюзници, че България е сменила страната, преди Червената армия да прекоси границите ѝ.

Но се случва нещо странно.

Обявяването на война на Германия (вече обсъдено и подготвено!) се забавя. В продължение на три решаващи дни решението е блокирано в рамките на българското правителство. Човекът, отговорен за забавянето, е военният министър на страната, генерал Иван Маринов.

Тези седемдесет и два часа се оказват решаващи.

През това време Съветският съюз обявява, че България на практика все още е съюзник на нацистка Германия. И затова на 5 септември 1944 г. СССР обявява война на България. Три дни по-късно Червената армия пресича границата.

Българското правителство в крайна сметка обявява война на Германия на 8 септември. Но това вече няма значение. Съветските сили настъпват, а политическата съдба на страната е решена. За десетилетия напред (дано не се окаже „векове“).

Този епизод илюстрира урок, който ще се повтаря в Европа десетилетия наред: руското влияние рядко се е основавало само на танкове и армии. Също толкова често то е зависело от мрежи от агенти, симпатизанти и това, което Владимир Ленин прочуто нарича „полезни идиоти“.

Механизмите се променят с времето, но стратегията остава удивително постоянна.

Мрежата излиза далеч отвъд Източна Европа.

Най-лесно е да си представим съветското влияние като ограничено само до страните от Източна Европа по време на Студената война, нали? Но живият живот не е филм и никой не е напълно предпазен от „пробивите“. В действителност разузнавателните мрежи на Москва проникват дълбоко в западните политически и разузнавателни институции.

Един от най-известните примери е „Кеймбриджката петорка“. Това е група британски разузнавателни служители, които години наред тайно работят за Съветския съюз. Ким Филби, Гай Бърджес, Доналд Маклийн, Антъни Блънт и Джон Кеърнкрос успяват да проникнат в най-високите нива на британските разузнавателни служби.

ДЕСЕТИЛЕТИЯ наред те предават чувствителна информация на Москва, докато заемат позиции на доверие в западната система за сигурност.

Случаят шокира Великобритания не само заради нанесените щети, но и заради това, което разкрива: съветското разузнаване е успяло да вербува хора от елитните западни институции, които по идеологически причини вярват, че служат на по-голяма историческа кауза. Да-а, какво беше казал Ленин?... „Полезни“ какво?...

Тази смесица от шпионаж и идеологическа симпатия се превръща в централен елемент на съветските операции за влияние в Европа. След Студената война влиянието става „без идеология“, но тогава други едни „методи“ се оказват много печеливши.

Идеологическата рамка на комунизма изчезва, но други инструменти се оказват също толкова ефективни: енергията, парите и политическите мрежи.

Малко фигури илюстрират тази трансформация по-добре от бившия германски канцлер Герхард Шрьодер, който по-късно приема висши позиции в руски енергийни компании, тясно свързани с Кремъл, включително „Газпром“ и проекта „Северен поток“.

И така… какво се оказва? Вместо тайни агенти в разузнавателните служби, Русия все по-често разчита на икономически връзки, политически партньорства и финансови стимули.

В цяла Европа политически движения както от крайната десница, така и от крайната левица развиват връзки, директни или индиректни, с руски политически и финансови мрежи. От Фараж, през Льо Пен, та до AfD (които са подозирани от службите, че са силно про-руски).

Тази стратегия изисква по-малко тайни агенти. Влиянието може да се постига чрез бизнес сделки, политически съюзи и медийни истории.

Защо въобще си го разказваме всичко това сега ли? Защото днешното поле на полезните… знаете какво… се променя отново и вече се оформя около политиката на санкциите и „игрите“ с тях. Става дума за извиването на ръцете на ЕС от фицовците и орбанците (а както се готви България за изборни победи в кремълския спектър – и от радевците).

Днес полето на битка отново се е променило, да – така да го кажем. Вместо разузнавателно проникване или идеологическа вербовка, руското влияние често се проявява в политическите дебати ВЪТРЕ в самия Европейски съюз.

Един съвременен пример е напрежението около подновяването на европейските санкции срещу Русия. Унгария и Словакия многократно се съпротивляват срещу удължаването на определени санкционни мерки, което поражда тревога в Брюксел относно единството на ЕС. Скоро може да се окаже, че и още един играч излиза на терена; още един руски проект започва да саботира ЕС отвътре. Сещате ли се кой може да бъде това?

Моделът е познат: когато европейското единство е необходимо, за да се поддържа натиск върху Москва, Русия често намира политически актьори в Европа, готови да забавят, усложнят или оспорят този консенсус.

Тактиките може да са различни от тези през Студената война, но целта остава същата: отслабване на сплотеността на западните институции.

Затова пък… в България – седмица по-късно – също има избори; и, както изглежда, ролята на Орбан ще бъде заета от друг един ЕС играч, който много обичаше да казва неща, като: „Украйна настоява да води тази война“.

А, както светът гледаше на Орбан, но казваше с отвращение: „Унгарците са руски пионки“, така скоро може да започне да казва: „Българите…“

Но пък мнозина тук ще са горди с това. Те, ми се струва, са гордите идеологически наследници на генерал Маринов, който – помните какво е направил през 1944 г.

Ако погледнем към последния век, руският подход към влиянието в Европа може да бъде разбран чрез три повтарящи се слоя.

Първият са директните агенти. Хора, вербувани от разузнавателните служби, които тайно работят за интересите на Москва. Към тази категория принадлежат случаят с генерал Иван Маринов в България и Кеймбриджката петорка във Великобритания.

Вторият слой включва политически или икономически симпатизанти. Фигури, които развиват близки връзки с руски институции чрез идеологическа близост, бизнес интереси или геополитически „изчисления“.

Третата категория е най-трудна за определяне: полезните идиоти. Това са хора, които може да не са директно контролирани от Москва, но чиито действия неволно обслужват руските стратегически цели.

Тази последна група винаги е била най-трудна за разпознаване, защото мотивацията ѝ често е вътрешнополитическа, а не външна. И все пак влиянието ѝ може да бъде значително.

Да си припомним пак историята от София през септември 1944 г., с която започнахме. Тя е част от много по-дълъг модел на операции за влияние, който се е развивал заедно с политическия пейзаж на Европа. И е изключително показателна. По време на Студената война Москва силно разчита на идеологически съюзници и разузнавателни мрежи.

След разпадането на Съветския съюз пък икономическите връзки и енергийната дипломация се превръщат в централни инструменти.

Имената се променят. Механизмите се развиват. Но стратегическата логика остава удивително позната. И това води до един неудобен въпрос за настоящето.

Въпросът пред Европа днес не е „дали“ Русия исторически е изграждала мрежи за влияние на континента. Историята е ясна по този въпрос. Истинският въпрос е колко от тези мрежи, под една или друга форма, все още съществуват.

И колко още Европейските големи сили ще (ни) търпят?