Как Европа притиска Русия? Бавно и тромаво, но необратимо

____________________________

Този коментар изразява личното мнение на автора
и може да не съвпада с позициите на редакцията на Novini.bg.

Три конкретни новини от Европа за последните двайсетина дни преминаха почти незабелязано. Без гръмки декларации за „исторически повратни моменти“, но въпреки това, взети заедно, тихо очертават една от най-важните промени в ролята на Европа от началото на пълномащабната война на Русия срещу Украйна.

Първо, Европейският съюз предприе стъпки (в началото на декември) да включи Русия в списъка си с високорискови държави по отношение на прането на пари. Второ, в Хага стартира нов международен механизъм за подготовка на компенсации за Украйна чрез замразени руски активи. Трето, нови социологически проучвания показаха, че доверието на украинците към Съединените щати спада, докато доверието към Европейския съюз расте (това изследване се проведе през почти целия ноември и завърши в края на миналия месец).

Нито едно от тези развития, взето самостоятелно, не изглежда революционно. Европа не действа като сила, която се опитва да впечатли някого, както прави кабинетът на Тръмп, който през цялото време изглежда все едно се опитва да пише сценарий за екшън-научна-фантастика. Европа действа като система, която очаква този конфликт да продължи и да има последствия дълго след като оръжията замлъкнат.

Това, на което сме свидетели, е нещо много типично европейско: бавното изграждане на правна, финансова и институционална архитектура, създадена да издържи на политическите сътресения другаде.

Решението на ЕС да класифицира Русия като високорискова по отношение на прането на пари не е санкция в класическия смисъл. То е нещо далеч по-разяждащо за система като руската: вгражда недоверие към руските финансови потоци в глобалната система за съответствие и контрол.

След като една държава попадне в тази категория, банки, регулатори и финансови институции в цяла Европа (и отвъд нея) са длъжни да третират трансакциите, свързани с нея, с повишено подозрение. ПОВЕЧЕ ПРОВЕРКИ. Повече докладване.

Съвременните авторитарни системи не разчитат само на танкове и ракети, а особено много на разчитат на достъп до капитал, канали за пране на пари, кухи фирмени структури и правни сиви зони. Европа тихо стеснява тези зони.

Същата логика стои зад новия механизъм за компенсации, обявен в Хага. Той все още не конфискува директно руските активи. Прави нещо по-внимателно и по-трайно – изгражда правен път. Път, по който замразените активи в крайна сметка могат да бъдат използвани за възстановяването на Украйна, когато политическите и съдебните условия съвпаднат.

Европа дава знак, че знае, че войната няма да приключи с ръкостискане и тотална амнезия какво се е случило (както му се иска на Тръмп – че да върви бизнесът). Ще има сметка за плащане. И някой ще трябва да я плати.

Невъзможно е да се пренебрегне моментът, в който се случват тези стъпки. Те идват във време, когато американската политика спрямо Украйна става все по-непредсказуема… не непременно враждебна, но разпокъсана, подчинена на настроения, фрагментирана и видимо уязвима на вътрешнополитически колебания.

Европейските лидери внимават да не го казват открито. Дипломацията предпочита евфемизмите. Но поведението е красноречиво.

Американската политика се движи в изборни цикли от по 4 години. Европейските институции се движат в регулаторни цикли – по-бавни, по-малко харизматични, но далеч по-трудни за демонтаж, след като бъдат изградени. Един компенсационен механизъм в Хага не изчезва, защото новата администрация туитва нещо различно през два часа. Класифицирането за пране на пари не може да бъде отменено с декрет или заповед.

Това тук – в Европа – не политика по холивудски. То е…

… нещо по-близко до институционална „самозащита“.

…

И третата новина…

Може би най-ясният индикатор, че нещо се променя, идва не от Брюксел или Хага, а от Киев.

Това не означава, че украинците изведнъж смятат Европа за по-бърза, по-силна или по-щедра от Америка (те болезнено добре осъзнават европейските колебания, вътрешни разделения и бюрократична инерция). Но виждат и нещо друго – последователност.

Подкрепата на ЕС идва опакована в условия, процедури и безкрайна документация, но не се люлее рязко според политическите (и не само) настроения. А и тя определено не представя Украйна, земята ѝ и хората ѝ като „сделка“.

За една държава, която се бори за оцеляване, предсказуемостта е важна.

Украинците разбират, че европейският път е по-труден и интеграцията в ЕС не е подарък, а дълга и взискателна трансформация. И въпреки това, когато са принудени да избират между ненадежден покровител и бавна, но основана на правила система, все повече украинци изглежда избират второто. Изследването на нагласите недвусмислено сочи така.

В продължение на десетилетия Европа беше критикувана (често с основание!) за това, че аутсорсва твърдата си сила на Съединените щати, докато развива само мека сила у дома.

Войната в Украйна нито е превърнала магически ЕС във военна суперсила, нито е изтрила вътрешните разногласия или стратегическите слепи петна. Но разкри друг тип сила: способността на Европа да превръща правилата в оръжия и институциите в лостове за влияние.

Европа определя как се движат парите, как се замразяват активите, как ще се финансира възстановяването и как ще бъде структурирана следвоенната отговорност. Европа оформя финала на историята.

Взети заедно, тези развития подсказват трансформация в начина, по който Европа разбира собствената си роля. ЕС вече не просто реагира на последните събития, а проектира рамки и поема отговорност за резултатите.

Не бързайте да се радвате. Това не означава, че Европа е станала единна, безстрашна или стратегически блестяща. Орбаните, Фицовците, копейките под какъв ли не флаг все още са наоколо. Но пък означава, че Европа разбира, че цената на бездействието вече е по-висока от цената на несъвършеното действие. И се задейства (по европейски – бавно и тромаво, но като дизелов двигател – трудно пали, но запали ли веднъж – няма спиране).