Бившият заместник-кмет на София Никола Барбутов с първи пост след излизането му от ареста.
Той публикува и снимка с децата си до коледното дърво вкъщи.
Ето какво написа:
„От седмица вече съм у дома. Не съм свободен – на крака ми има гривна и съм с мярка „домашен арест“, но все пак заспивам до семейството си, чувам гласчетата на децата ми, а не трясъци на решетки и ключалки, видях птици, ядох пица!
Месеците в ареста ти взимат много – здраве, сън, въздух, често и надеждата. Но най-тежко е усещането, че си хвърлен под рейса, без никому да е важно има ли защо...
Името ти се превръща в жълт надпис и в „пример за назидание“, в рамките на няколко часа.
7 чифта кубинки нахълтват в дома ти, да търсят незнайно какво сред играчките на децата ти, просто за да ти съобщят, че справедливост няма и всичко е възможно.
Благодаря на всички, които застанаха зад мен, а именно истински важните ми хора. Благодаря и на онези непознатите, които не приеха автоматично, че един човек е виновен, само защото така е по-удобно за политическата картина.
Работих с цялото си сърце за града, дадох му май прекалено много, но все пак въпреки всичко мога да кажа, че бе чест да работя редом с Васил Терзиев.
Колкото до истината - тя лесно ще изплува!“
Знам, че през тези месеци не страдах само аз. Страдаха близките ми. И винаги ще съжалявам най-много за това, че те трябваше да преживеят всички унижения, слухове, сензацията. Но кой да подозира, че да си общински администратор крие риска да попаднеш незаслужено в тъмница с месеци, да те нарекат престъпник, по скалъпени доказателства, с притиснати свидетели, да те закопчаят с белезници без даже да ти кажат къде те водят - сюрреалистично е чак. Но ето, че е възможно.
Борбата ми никога не е била за пост или кариера и никога не съм бил особено важен за никой важен, и благодарение именно на това сега ще опитам всячески да донеса бленувано спокойствие на най-милите ми - жена ми, която ме държеше на повърхността с цената на всичко, децата ми, които кротко и мъдро ме чакаха някой ден отново да се прибера, близките ми, които бяха моя непоколебим щит срещу болезнената реалност.
)