Комисията „Сорос“ и бавното свиване на свободата

Защото правителства се сменят. Механизмите остават.

__________________________________

Този коментар изразява личното мнение на автора
и може да не съвпада с позициите на редакцията на Novini.bg.

В последните дни в България се случват няколко на пръв поглед несвързани събития, които обаче, поставени едно до друго, започват да образуват ясна картина. От една страна, масови протести, искания за оставка на правителството и заплахи за вот на недоверие.

От друга, създаване на временна парламентарна комисия за „разследване на Сорос“. А в дълбочина: тежки бюджетни решения, увеличени заплати на силовите структури и все по-остра реторика срещу неправителствения сектор. Какво е това? Хаос или процес?

Днес лидерите на „Продължаваме промяната—Демократична България“ обявиха, че ако правителството не подаде оставка тази седмица, ще бъде внесен вот на недоверие и протестите ще продължат. Асен Василев говори за „грозни сцени“, провокирани от агитки, докато полицията „седяла и нищо не правела“.

Божидар Божанов определи оттеглянето на бюджета като „закъснял тактически ход“. Атанас Атанасов предупреди, че управляващите бързат да овладеят службите. Ивайло Мирчев пък нарече управлението „нелегитимно“.

Нещо друго също стана ясно днес – първото заседание на временната парламентарна комисия за „разследване на Сорос“ се провали заради липса на кворум.

Комисията беше създадена още на 5 ноември, с амбицията да „установява факти и обстоятелства относно дейността на Джордж и Александър Сорос и техните фондации“, както и възможни връзки с политици, магистрати, медии, университети, бизнес и държавни институции. Формално – нищо повече от поредна парламентарна комисия. По същество обаче е нещо много повече.

Точно тук идва моментът, в който трябва да погледнем към Русия, за да сравним какво се случва в държавата ни и накъде отиват нещата (засега само потенциално… да, далеч е, НО!—всеки народ, попаднал под диктатура, се е оказал под нея след процес, а не за една нощ; процесите текат с различна скорост, бъдете нащрек).

И това тук също е една от причините за протести, макар много от протестиращите да не го осъзнават. Мислете критично. Самото съществуване на комисия „Сорос“ е знак за грешен завой.

След 2012 г. Русия започва системно „криминализиране“ на гражданското общество чрез закона за „чуждите агенти“, последван от закона за „нежеланите организации“. Фондациите на „Отворено общество“ са обявени за заплаха за националната сигурност. Следва масирана пропагандна кампания, която превръща гражданското общество в „чуждестранен заговор“. Механизмът е прост: първо стигматизираш, после криминализираш, накрая елиминираш.

Този модел не остана в Русия. Той беше копиран в Унгария при Виктор Орбан през 2017 г., със същата реторика, същите внушения, същата конспиративна рамка. А след това започна да се появява и в други държави. Където има анти-Сорос кампания, винаги следват едни и същи неща: натиск върху НПО, овладяване на медиите, централизиране на властта, делегитимиране на всяко несъгласие като „чужда намеса“.

Както казахме: И ТОВА е много важен повод за протест. Днес България видимо влиза в същия сценарий.

Създаването на комисията „Сорос“ не е изолиран политически жест, нито екзотика за вътрешна употреба. Това е сигнал за промяна в отношението на държавата към гражданското общество. Комисията не цели да разкрие реални нарушения, защото такива по правило не се доказват с политически комисии. Тя цели да вмени подозрение и да постави „етикет“. Да изгради внушение, че НПО-та, журналисти и изследователски организации са потенциален риск за държавата. По руския модел.

Паралелно с това вървят и други процеси: увеличени заплати на полицията, подготвяни данъчни тежести за гражданите, натиск върху публичните финанси, бюджетни трусове. Класика. В авторитарните модели силовият апарат винаги се укрепва първи. Защото той е застраховката срещу недоволството.

Те приличат на първата реакция на общество, което усеща, че пространството му започва бавно да се свива. Управляващите отстъпват тактически: оттеглят бюджета, правят крачка назад; но стратегическият процес не спира. Комисията „Сорос“ само отложи първото си заседание. Тя не е отменена.

Именно в това е същината на механизма: не удар, а бавно „варене“. Не забрани от днес за утре, а постепенни маркери, които нормализират следващата стъпка. Днес е комисия. Утре – регистър. После ограничения. После проверки. После дела, може би? После „наказания за назидание“?

Историята вече е разказала този сценарий. В Русия започна по същия начин: с комисии, с проверки, с опорни точки за „чуждото влияние“. След това дойдоха медиите, университетите, изследователските центрове. Накрая – активистите.

Затова настоящата политическа криза не е просто сблъсък между опозиция и управляващи, а е сблъсък между два модела за държавата. Единият допуска автономно гражданско общество, плурализъм, медийна критика, независими анализи. Другият разглежда всичко това като враждебна среда, която трябва да бъде поставена под контрол.

Вотът на недоверие, ако се случи, може да свали едно правителство. Комисията „Сорос“, ако се превърне в работещ инструмент обаче, може да промени начина, по който функционира цялата система.

Тук не става дума за Сорос. Никога не е ставало. В Русия не ставаше дума за OSF. В Унгария не ставаше дума за конкретните фондации. Навсякъде ставаше дума за това дали държавата ще търпи независими центрове на влияние.

В този смисъл сегашният политически момент е много повече от поредния протестен цикъл или бюджетна криза. Това е точка на избор: ще остане ли България в логиката на отвореното общество, или ще започне да възпроизвежда модела на „етикетирай – компрометирай – подчини“.

Истинският въпрос вече не е дали правителството ще оцелее седмица или месец. Истинският въпрос е каква политическа технология се легитимира в момента.