„Не искам да бъда диктатор“, казва диктаторът, докато диктаторства

...

"Президентът на Беларус Александър Лукашенко, който управлява страната с твърда ръка от 1994 г., призна днес, че прилага авторитарни и диктаторски методи, оправдавайки се, че е „неспособен да управлява по друг начин“".

Ако този обмен на реплики наистина се е състоял… ако президентът на САЩ е избрал по-малката „пратка“ със заложници, оставяйки хиляди хора като „излишък“, то ние живеем в политически хорър, дегизиран като дипломация.

_____________________

Този коментар изразява личното мнение на автора
и може да не съвпада с позициите на редакцията на Novini.bg.

„Не искам да управлявам като диктатор. Но засега не мога да управлявам по друг начин.“

— Александър Лукашенко, август 2025 г.

Представете си крадец, който влиза в дома ви, държи семейството ви за заложници и въздъхва: „Знаете ли, никога не съм искал да бъда крадец. Но, за съжаление, просто не мога да живея по друг начин“.

Въобще… какво трябва да е това обяснение на Лукашенко? Примирение? Това не е примирение. Това е заплаха, облечена като примирение. И когато беларуският автократ изрече тази малка „изповед“, той не се извинява. Не, не… Той се опитва да представя авторитаризма си като неизбежен – като природна сила едва ли не, а не като личен негов избор.

Вчера си говорихме за това, че политическите затворници на Лукашенко не са затворници, а са заложници. Политически дисиденти, арестувани, хвърлени в затвора и измъчвани, сега небрежно разменяни срещу облекчаване на санкциите. Диктаторът (дето не искал да бъде диктатор…) слага етикет с цена едва ли не върху човешката свобода и очаква светът да се преструва, че това е дипломация.

Да припомним за какво си говорихме вчера. В преговорите си с Вашингтон Лукашенко уж е предложил да „освободи голяма част“ от около 1300 политически затворници в замяна на отмяна на американските санкции срещу авиокомпанията му „Белавиа“ и срещу гиганта за калиеви торове „Беларускалий“.

По негови собствени думи: „Казаха ми 1200, 1300, може би 1400… Аз казах: добре, защо да ги броим – ако искате, ще добавим още 5000 и ще ви ги изпратим“.

Пет. Хиляди. Сякаш човешките животи са бройки в склада.

А според неговата версия Доналд Тръмп пък отхвърлил „отстъпката за количество“: „Не, не ни трябват толкова“, казал Оранжевия.

Да се върнем на днешната чиния с прегорели абсурди. Изречението „не мога да управлявам по друг начин“ звучи различно на фона на преговорите за заложници. Лукашенко не просто признава авторитаризма си, а направо си го институционализира. Той коли и беси, от него зависят животите на дръзналите да мислят иначе, на дръзналите да не са съгласни с него. Ама, видите ли… не можел по друг начин… Милинкият той, да ти стане жал чак…

Режимът му произвежда политически затворници така, както други държави произвеждат автомобили или жито. Беларуският правозащитен център „Вясна“ поддържа непрекъсната база данни: във всеки момент около 1100–1300 души са в затворите за „престъпления на мисълта“ – журналисти, активисти, опозиционни лидери. Сред тях е и Нобеловият лауреат Алес Бяляцки, излежаващ 10-годишна присъда при условия, които „Амнести Интернешънъл“ описва като „изтезание чрез лишения“.

И когато тези животи се превръщат в разменна монета, логичната следваща стъпка е да се арестуват още хора. Защо не? Колкото повече тела в системата, толкова по-висока цената за тяхното освобождаване. Това е пазарна икономика, приложена върху човешкото страдание. Говорихме вече за това.

А какво ще кажете за „Нямам друг избор“? Най-старата лъжа на автократите.

Лукашенко иска да повярваме, че някак си е „принуден“ да бъде диктатор, че обстоятелствата го принуждават. Но нека преведем изречението му:

„Не мога да управлявам по друг начин“. Превод: „Не мога да оцелея по друг начин“. Дойдохме си на думата.

Това е манипулация. Същият трик, който Кремъл усъвършенства: прикриваш преднамерени действия зад езика на неизбежността. В речника на Москва „специална военна операция“ означава война, „мирни преговори“ означават капитулация, а сега в Минск „нямам алтернатива“ означава: „не смейте да си представяте такава“.

Като преговаря за заложници с Лукашенко, Вашингтон изпраща ясен сигнал към всеки диктатор от Пхенян до Техеран: правата са стока. Политическата легитимност може да бъде купена и продадена. Помните думите на самия Лукашенко от вчерашния ни материал: „Такава е американската политика: сделка“.

Ако автократите започнат да възприемат САЩ под управлението на Тръмп като „пазар“, последствията ще са предсказуеми: Иран може да поиска ядрени отстъпки срещу пускане на затворници. Москва може да предложи „известни дисиденти“ срещу отмяна на санкции или признаване на територии.

Всяка награда за този модел прави фабриката по-ефективна: повече арести, повече страдание, повече заложници за продажба.

…

Лукашенко ни представя диктатурата си като някаква „необходимост“. Тръмп пък третира демокрацията като стока. Поставете ги заедно на сцената и получавате една грозна борса за човешки животи.

И посланието не остава в Беларус. То метастазира. Колкото по-дълго демокрациите толерират тази „дипломация на заложниците“, толкова по-трудно ще става защитата на самата идея за неотменими права.

Така автократите побеждават. Не като разбият Запада военно, а като прекроят моралната му рамка, докато онова, което някога е било немислимо, се превръща в рутина.

„Не искам да бъда диктатор“ е тъп сценарий. Димна завеса. Но и заплаха.

Защото истинската опасност НЕ Е, че Лукашенко си вярва, че няма избор. Истинската опасност е, че светът може да започне да вярва в това.

Защото когато демокрациите приемат, че човешките права са разменна монета; или когато позволят на автократите да представят репресията като „неизбежна“, те започват да играят същата игра. И един ден престават да забелязват, че правилата вече са променени.