Последната песен беше Paranoid. Само 17 дни преди да си отиде

______________________

5 юли, събота (събота, сабат, Sabbath). Вечер. Стадион Вила Парк, Бирмингам. Прощалният концерт на Black Sabbath. Соловият сет на Ози е минал. На сцената са излезли Тони, Гийзър и Бил. Четиримата – с Ози – са оригиналните Сабат. Онези, които преди десетилетия ни отвяха главите и ни накараха да видим отвъд видимото и да чуем отвъд чуваемото.

Сетът е към края си. Ози казва: За съжаление, това ще е последната песен за в… (понечва да каже „за вечерта“), но казва: завинаги. Това ще е последната песен завинаги.

Стяга за гърлото тоя спомен. Преди три седмици никой не схвана, но сега е някак си болезнено очевидно.

„Завинаги“… мислехме си, че ставаше дума за това, че е много изморен от болестите и че повече не планира да пее солово или със Сабат. Само че тя – надеждата – нали все последна умира. Докато е жив, знаехме, че все поне една песен ще запише или ще участва с една-две песни за някоя благотворителност. Мислехме, че пак ще го видим и чуем някъде. Даже и със Сабат… защо не? Някъде. Някога.

Последната песен беше Paranoid.

Четиримата родени в края на четиридесетте на двадесети век (!!!) бащи на хеви метъла направиха… не знам как се казва това, което направиха… „Най-великото метъл шоу“ не е достатъчно да го опише.

И това бяха само 17 дни преди Ози да умре.

Тоест, той е бил на ръба на живота и смъртта, когато е сътворил едно от чудесата на Рокенрола. Концертът събра $190 милиона за благотворителност – за две детски болници и за борба с Паркинсон. Наложило се е да спре хапчетата си, за да може да пее. А самият Ози имаше Паркинсон. И живееше в болка. Присъствието му на онази сцена е било тежко и болезнено. Но го направи. Десетки хиляди го гледаха на стадиона. Милиони го гледаха на живо по света. Още много милиони ще го гледат пак и пак, когато концертът излезе на запис догодина.

И Ози го направи само 17 дни преди да умре. Борейки се с болестта и с болките в гърба и врата.

Няма да се впускам в подробности за операциите му, за катастрофата, за битката с медицината и докторските експерименти върху него. Но си струва да го имаме предвид, докато си спомняме за последното му шоу. Последното… гадна дума… Последното. И докато се опитваме да си представим какво усилие е било за него.

Но го направи. Заради нас. Заради себе си. Заради детските болници. Направи го.

Последното, което изпя, беше легендарната песен Paranoid. Която завършва така: I tell you to enjoy life I wish I could but it's too late. И това бяха последните му изпяти думи в този живот (за другия – не знаем). „Казвам ти да се наслаждаваш на живота. Иска ми се да можех и аз, но за мен е твърде късно“.

Ози обичаше публиката. Не като надувките, които излизат проформа да си изпеят сета, като чиновници, и да си ходят. Той казваше, че не публиката трябва да се радва, че го вижда, че не публиката е привилегирована да го види; той казваше, че той има честта да види публиката, че за него е привилегия. И всеки път грейваше, като излизаше на сцената. Колкото и да беше болен; колкото и да беше зле. Публиката му беше най-силният наркотик.

Любовта и уважението, които имаше към публиката, го държаха много дълги години. Както разбрахме – до последно. Направи прощалното си шоу. Пожела ни хубава вечер и Бог да ни благослови, слезе, прибра се, успокои се и си отиде. Завинаги. Изпълнил всичко, което има да се изпълва в един живот.

Когато преди толкова десетилетия си взех пиратските касетки от О.Ч.З., не предполагах какво ме чака – какво начало на какво пътешествие. Black Sabbath, Sabbath Bloody Sabbath, Paranoid, Sabotage. Това бяха първите ми албуми на Сабат.

Това беше началото на новия живот. Беше отдавна, но го помня, като да беше вчера. Тогава още си мислех, че това са първите 4 албума на Сабат (тогава нямаше Google).

После си намерих Master of Reality, Volume 4 и Never Say Die, записвах си на VHS-ки клипове от предавания за рок. Много години предстояха да минат преди да се появят YouTube и Spotify. Слушането и имането на музика костваха усилие тогава. И толкова се радвам, че го положих. Начинът, по който виждах и все още виждам света и живота, беше граден тогава.

Тогава не разбирах и дума английски, нямах представа за какво пее Ози, но бях хипнотизиран да го слушам. Да слушам и китарата на Айоми, барабаните на Бил Уорд и гръмовния бас на Гийзър.

На света е имало много велики певци, но повечето от тях – рано или късно – намират своите вокални двойници или имитатори.

Все още никой не е успял да зазвучи като Ози. Не очаквам и да успее. Едва ли от ада ще изпуснат още някое хлапе да се мотае сред хората и да им задава въпроси за това защо светът е толкова ужасен.

Не, този текст няма да завърши с някакви „поучителни“ или витиевати думи за живота и смъртта, нито с прочувствено слово за Ози. Никой не може да каже нищо за Ози, което да е достатъчно. Никога никоя история за Ози, Тони, Бил и Гийзър не може да бъде пълна и завършена. Нито достатъчна. Така че…

… ще завършим с песни. Тези: