„Руский мир“ с ръжда по щита. От „многополюсен свят“ до многопластов провал

____________________________

Този коментар изразява личното мнение на автора
и може да не съвпада с позициите на редакцията на Novini.bg.

Преди време Москва бе възхвалявана като строител на „новия многополюсен свят“. Е, истината е, че Москва най-много се самовъзхваляваше. Но така или иначе днес нейната глобална фантазия лежи в руини…

… разобличена от поредица провали, разпадащи се съюзи и отслабващо влияние.

И преди сме говорили за това как войната на Путин го разобличи като обратното на всичко, за което се фукаше, че е – световно силна армия, технически подготвена, уважавана държава с много приятели по света, силна икономика; втората по сила в света войска… сега е най-много втората по сила в Украйна.

Само преди няколко години Владимир Путин изглеждаше неудържим. Хаотичното изтегляне на САЩ от Афганистан през август 2021 г., последвано от смелото анексиране на Крим и решаващата въздушна намеса в Сирия, създадоха илюзията за авторитарен блок, готов да измести западната хегемония.

За това много помагаше и неконтролируемо изливаната пропаганда, която замъгли главите дори на собствените си създатели.

И заговориха за нов световен ред. За нови полюси. И многополюсен свят. Е, разбира се, че ставаше дума просто за изместване на полюсите, така че да преначертаят сферите на влияние (нещо като да те освободят от османците, за да се наместят на тяхно място в окупацията на родината ти; или да повторят същото с германците и окупацията, но да го нарекат „освобождение“).

Иран с готовност се присъедини. Въоръжен с руските системи С‑300 и агресията на Революционната гвардия, Техеран се изживяваше като регионален хегемон – от Багдад до Бейрут. Заедно Русия и Иран изглеждаха недосегаеми, протягайки ръка на влияние в Близкия изток.

Преломният момент дойде с нахлуването на Русия в Украйна и неочакваното ѝ затруднение. „Киев за три дни“ се влачи вече 1223 дни. Въпреки очакванията (си), руската армия се препъна. Въздушната мощ не успя да установи господство, а сухопътните сили се натъкнаха на ожесточена съпротива. Подкрепена от западно въоръжение, Украйна не само се защити, тя започна да отвръща.

Дойдоха разломите и в други региони. В Централна Азия Таджикистан се сби с руския съюзник Киргизстан, а Москва успя да изрече едва няколко вяли призива за „спокойствие“. В Кавказ Азербайджан разгроми Армения – друг член на Организация на Договора за колективна сигурност (ОДКС) – и не може да се каже, че руските „миротворци“ направиха нещо кой знае какво там. Всъщност гледаха безпомощно отстрани.

Арменският премиер Никол Пашинян нарече доверието в Русия „стратегическа грешка“ и замрази членството си в ОДКС.

После дойде Сирия: режимът на Асад рухна за броени дни, въпреки огромната руска инвестиция в него. Руските войски се изтеглиха тихомълком, докато всичко се сриваше.

Всеки провал засилваше следващия, създавайки лавина на разпад в самопровъзгласения руский мир – „руски свят“.

Сега Иран се оказва разголен и уязвим. Израелски F‑35 патрулират въздушното му пространство необезпокоявани. Системите С‑300, предоставени от Русия, се оказват безсилни.

Дори американските удари по ирански ядрени обекти остават без отговор. Ако не броим театъра в Катар с американската база, за която Иран предупредил американците, за да се изнесат и да нямат жертви. Трябвало да ударят по нещо… за пред вътрешната си публика – да имат с какво да се фукат: че са „победили“. И американците им влязоха в положението.

Това, което някога изглеждаше като стратегически щит, се оказа ръждясал декор. Светкавичната израелска операция и обезвреждащите тактики демонстрираха колко остарели са руските системи и колко „ръждясали“ са обещанията ѝ за приятелство.

На 23 юни Путин не предложи нищо повече от „умерени изявления“, докато Иран бе под удар. Посланието е ясно: Русия жертва своите партньори за геополитически спектакъл, без да предлага защита или влияние в замяна. Асад, арменците, иранците…

1. Митът за руския щит е мъртъв

Русия някога изглеждаше способна да брани съюзниците си – от Сирия до Иран. Днес системите ѝ не работят, договорите ѝ се разпадат. Техеран, Ереван, Дамаск – никой вече не разчита на Москва.

2. Авторитарното сътрудничество е крехко

Това, което изглеждаше като устойчив съюз – Русия, Иран, Сирия – се оказа илюзия. Всеки, който беше подложен на изпитание, откри, че Русия липсва, когато най-много е нужна.

3. Стратегия без съдържание не работи

Русия искаше да изгради глобална архитектура, стъпила на военна мощ. В действителност тази структура се срина. Без стратегически резерви, без оперативно превъзходство, без международна надеждност; на Москва ѝ останаха само думи.

Най-непосредственият извод е ясен: Иран ще бъде принуден да се обърне към Китай – в търсене на нови партньорства. Дали Пекин открито ще замени Москва… ще видим. Все пак на китайците им е много по-важно да си запазят добрите икономически взаимоотношения със Запада. Но така или иначе мълчанието на Русия е оглушително. И Техеран вече го знае от първа ръка.

В дългосрочен план? Някога харизматичната идея за антезападен силов блок се превръща в поучителна история. Руската траектория разкрива колко крехко е изграждането на съюзи, когато липсва реална способност. Без военна, икономическа и дипломатическа основа, дори най-смелите визии са обречени на срив.

Ако не друго, то спадът в руското влияние е ясен знак: властта се измерва в действия, не в амбиции и обещания.

НАТО и западните демокрации трябва да си вземат бележка. Инструменти като ПВО системи, икономическа устойчивост и стратегическо търпение имат значение. Авторитарните съюзи се крепят на внушение, но ги разрушава реалността.

Руский мир – това грандиозно обещание за нов геополитически ред с център Москва – се проваля.

Разочарованието на Иран, оттеглянето на Армения, колапсът на Сирия — всички те са симптоми на система, изгнила отвътре.

За капак – Индия категорично заяви, че е против единна валута на БРИКС. Нещо, което Китай така или иначе отдавна е заявил, че не желае.