Проф. Евелина Келбечева: Това, което се случва след 9-ти септември е безпрецедентен политически терор

Днес 80 години след кървавия четвъртък и екзекуциите на Народния съд, гробовете на хиляди жертви на комунистическия терор все още остават неизвестни.

„Целият Държавен архив на България е част от военния трофей. Другите държави успяха от откупят части или целите си архиви, но нашите остават на „отговорно пазене” някъде около Москва”,

В нощта на 1-ви срещу 2-ри февруари 1945 г. край Орландовци, извън Централните софийски гробища, в изровена от бомбардировките над столицата яма се дава началото на това, което в България е известно като "Кървавият четвъртък" - изпълнени са първите официални смъртни присъди, произнесени от Народния съд, и започва избиването на голяма част от тогавашния елит на нацията. През деня I-ви и II-ри състав на Народния съд произнасят смъртните присъди на тримата регенти на малолетния цар Симеон II, 8 царски съветници, 22-ма министри от правителствата след 1941, 67 депутати от 25-тото Народно събрание, 47 генерали и висши офицери. Присъдите са прочетени пред внушителен митинг, а процесите се излъчват на живо по Националното радио.

Историкът проф. Евелина Келбечева изучава този мрачен период от българската история. По думите ѝ в България има 186 паметници на така наречената армия „освободителка”. Келбечева подчерта, че тази армия не е била „съветска”, а „червена”. Историкът посочи в предаването "Офанзива" по Нова нюз, че България е била окупирана от нея. По думите на Келбечева България е била единствена страна, която е била съюзник на Третия райх, която не участва във военни действия и нямаме изпратен нито един войник на Източния фронт.

От кървавият четвъртък се спасява единствено Константин Муравиев, премиерът на последното правителство на Царство България, което управлява едва седмица – между втори и девети септември 1944 година. Той се опитва да предотврати неизбежното. Прекъсва дипломатическите отношения с Германия, опитва се да постигне примирие с Великобритания и САЩ и да предотврати нахлуването на Съветската армия. Без успех. Константин Муравиев е осъден на доживотен затвор. Впоследствие е помилван, но след това отново е хвърлен в концлагера „Белене”, където остава до 1961 година.

Още в първите дни на 1945 година комунистите създават концлагери по предложение на тогавашния вътрешен министър Антон Югов. По съветски образец те носят името Трудово-възпитателни общежития. Първият концлагер е „Свети Врач”, малко по-късно край Перник е създаден „Куциян”. Край тутраканското село Ножарево изниква друг лагер, в който са въдворени 2000 души. До 1949 година, когато отваря един от най-зловещите концлагери в комунистическа България – „Белене”. Островът в река Дунав се превръща в най-големия концлагер в страната. Издевателствата над политическите затворници са брутални.

През 1953 година след смъртта на Сталин, Вълко Червенков определя концлагерите в комунистическа България като произвол. Въпреки, че е взето решение за закриване на „Белене”, там остават близо половината от затворниците. Три години по-късно заради унгарското въстание концлагерът официално отново е възстановен. Но вече се нарича „Работнически лагер за превъзпитание“. Всъщност „Белене” действа като концлагер с различни прекъсвания половин век, когато през 1989 година окончателно е затворен.

Тя е категорична, че Народният съд е противоконституционен спрямо Търновската конституция. „Търновската конституция забранява създаването на каквито и да е било извънредни съдилища. Според нея се забранява и конфискуването на лично имущество. Комунистите нарушават и двата члена”, подчерта тя.