Винаги ни се струва, че светецът е някакво изключително същество, което се е отделило от общия живот и вече не е съпричастно на неговата нищета, което живее в общение с Бога, а не вече с нас. Ала това не е вярно: тъкмо защото живее в общение с Бога, светецът е единственият човек, който живее в общение с нас, докато всички други в някаква степен остават разобщени.
Ние не преставаме да бъдем разделяни между външното и вътрешното, между истината и мнението, между това, което бихме искали, и онова, което можем. Присъщо за светеца е, че сам е осъществил единението.
Проблемът за ценностите, вместо да ни изправи с лице пред Вселената като една енигма за разгадаване, го прави идентичен с отговорността, и така не може да бъде отделен от нея.
Светецът не дава себе си като пример, защото всеки открива в собствените си дълбини модела, който трябва да следва; светецът ни помага само да го открием.
Смелостта е тази, която прави светците: а самата смелост не е нищо повече от доверие в благодатта, която идва свише и е винаги налична, макар ние не винаги да знаем как да се открием към нея.
Луи Лавел (1883 – 1951) е френски философ и преподавател в Сорбоната, смятан за един от най-великите метафизици на ХХ век.
Неговата философия учи, че самоактуализацията и крайната свобода се развиват от търсенето на собственото „вътрешно“ същество и свързването му с Абсолюта, пише chetilishte.com.
Ето и няколко от неговите умозаключения:
Във всеки от хората, които ни заобикалят, има някой потенциален светец. Но той не винаги става такъв. Защото в него има също потенциален престъпник или демон. А тревогата, в която пребиваваме и която повечето от съвременниците ни смятат за самата съвест, изразява тъкмо несигурността дали единият или другият някой ден ще възтържествува.
Може да се каже, че думата „ценност“ се прилага навсякъде, където си имаме работа с разрив спрямо безразличието или спрямо равенството между нещата; навсякъде, където едно от тях трябва да бъде поставено преди друго или над друго; навсякъде, където то се смята за по-висше и заслужава да бъде предпочетено. Ние го откриваме в естественото противопоставяне, което установяваме между значимо и второстепенно, главно и вторично, значимо и незначително, същностно и случайно, оправдано и неоправдано.
Онзи, който остава впримчен вътре в природата, всъщност принизява и унижава всички сили, предоставени му от нея на разположение. Защото божественото и демоничното са съставени от едни и същи елементи. Един обикновен поклон на свободата е достатъчен, за да промени едното в другото. Тъкмо в духа животът на природата получава своя истински завършек.
Присъщо за светостта е да ни разкрие връзката между два свята, сиреч между материалното и духовното. Или да ни покаже още, че съществува само един свят, който има тъмна и сияйна страна и който е такъв, че можем да се съблазним от привидността му, заради която непрекъснато се погубваме, или да проникнем чак до неговата същност, за да открием нейната истина и красота. Светецът е на границата на тези два свята.
Самата святост е страст или, ако думата ви шокира, страст, която обръща. В страстта има сила, от която светостта се нуждае, за да се изтръгне от предразсъдъците и привичките. А страстта винаги се корени в тялото, тя е тази, която го издига и понася над самото него. Няма нищо по-красиво от това да видиш огън, който се захранва с най-нечистите материали, но чийто пламък дава толкова много светлина.
Светецът няма някаква особена воля: той не иска нищо повече от собственото си изчезване; открива ни света такъв, какъвто е пожелан от Бог; той е светец, защото е постоянен свидетел на тази воля, която задължава нещата да ни открият тяхното значение, а съществата да осъзнаят призванието си.
Светостта преди всичко принадлежи на земята. Тя свидетелства, че животът, който водим тук, макар и изцяло смесен с тялото, с неговите слабости и пошлости, е способен да приеме отражението на една свръхестествена светлина, чието значение далеч го надхвърля и която не само ни научава да го понасяме, но и да го желаем и обикнем.
Светците ни показват пътя. Всеки от тях е за нас един вид водач, който обаче трябва да ни научи да следваме собствения си път, а не неговия. Това е единственият начин да бъдем верни на наученото от тях. Никое съществуване не може да бъде препоръчано. Никое съществуване не е подражателно съществуване. Ролята на светците е да ни покажат какво всеки от нас може да направи от себе си.
)
&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
,fit(1280:720)&format=webp)
,fit(1280:720)&format=webp)
&format=webp)
,fit(1280:720)&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
,fit(1280:720)&format=webp)