"Великият учител": защо да се занимаваме с медитация?

Така че - защо да се занимаваме?

Е, какво не е наред с теб? Може би си ненормален? Не. Ти си просто човек.

/.../

Из книгата "Осъзнатост на чист български" на Банте Хенепола Гунаратана.

Медитирането не е лесно. Отнема време и отнема енергия. Също така: изисква упоритост, решителност и дисциплина. Изисква много лични качества, които обикновени ни се струват неприятни и които при възможност искаме да избягваме. Можем да я опишем с думата инициативност. Медитацията изисква инициативност. Със сигурност е много по-лесно просто да се отпуснем и да гледаме телевизия.

Някак си успяваш да свържеш двата края и да изглеждаш отвън сякаш всичко е наред. Но моментите на отчаяние, онези моменти, в които усещаш, че всичко около теб се срутва, запазваш само за себе си. Ти си в безпорядък. И го знаеш. Но успяваш да го скриеш красиво. А междувременно, дълбоко под всичко това, ти просто знаеш, че би трябвало да съществува друг начин на живот, някакъв по-добър начин да се погледне на света, начин животът да се докосне по-пълноценно. От време на време се доближаваш за кратко до него. Получаваш добра работа. Влюбваш се. Печелиш играта и за известно време нещата стават различни. Животът се превръща във великолепие и яснота, при които лошите моменти и скуката избледняват. Цялото качество на преживяванията се променя и ти си казваш: "Този път успях, сега ще бъда щастлив". Но после и това избледнява, подобно на дим във вятъра. А ти оставаш само с един спомен. Това и неопределеното съзнаване, че нещо не е както трябва.

И страдаш от същата болест, която засяга всяко човешко същество. Тя е чудовище вътре в нас, което има много ръце: хронично напрежение, липса на истинско съчувствие към другите, включително към най-близките ти хора, блокирани чувства и емоционална безжизненост. Много, много ръце. Никой от нас не е напълно свободен от нея. Може да го отричаме. Опитваме се да я потиснем. Изграждаме цяла култура около себе си, за да се скрием от нея, преструваме се, че не съществува и се разсейваме от нея с цели и планове и обществено положение. Но тя никога не си отива. Тя е постоянно скрито чувство във всяка мисъл и всяко възприятие; приглушен неизразим глас в главата ни, който казва: "Още не е достатъчно добре. Трябва да имам повече.

Трябва да направя нещата по-добре. Трябва да бъда по-добър." Тя е чудовище – чудовище, което се проявява навсякъде в неуловими форми. Отиди на някое парти. Слушай смеха – този крехък глас, който на повърхността казва, че е забавно, но по-надълбоко се усеща страх. Усети напрежението, усети принудата. Никой не се отпуска напълно. Те се преструват. Отиди на някой мач. Виж феновете в публиката. Виж ирационалния пристъп на гняв. Виж неконтролираната неудовлетвореност, извираща от хората, която се предрешава под маската на ентусиазма или отборния дух. Презрение, освиркване и необуздан егоизъм в името на предаността към отбора. Пиянство, боища в публиката. Това са хора, които се опитват отчаяно да освободят напрежението, идващо отвътре. Това не са хора, които живеят в мир със себе си. Гледай новините по телевизията. Чуй текстовете в популярните песни. Ще откриеш същата тема да се повтаря отново и отново с малки разлики. Завист, страдание, недоволство и стрес.

Истинската природа на нашите преживявания е промяната. Промяната е непрестанна. Във всеки момент животът изтича и вече никога не е същият. Безкрайното изменение е същността на вселената от възприятията. В главата ти се появява мисъл и половин секунда след това вече я няма. Идва още една, която също си отива. В ушите ти прозвучава звук и след това тишина. Отвори очите си и светът навлиза през тях, мигни и той изчезва. Различни хора се появяват в живота ти и после отново си отиват. Приятелите се разделят, роднините умират. Състоянието ти расте, а след това се смалява. Понякога печелиш, а също толкова често губиш. Непрестанна е: промяна, промяна, промяна. Няма два момента, които да са напълно еднакви.

В това няма нищо лошо. Това е природата на вселената. Но човешката култура ни е научила на някои странни реакции към този безкраен поток. Ние категоризираме преживяванията си. Опитваме се да набутаме всяко възприятие, всяка мисловна промяна на този безкраен поток в една от три умствени категории. Добро е или е лошо или е неутрално. След това, в зависимост от това в коя кутия сме го сложили, ние възприемаме с комплект от неизменни привични умствени реакции. Ако на някое определено възприятие сме сложили етикет "добро", ние опитваме да спрем времето точно там. Сграбчваме точно тази мисъл, галим я, държим я, опитваме се да я спрем да не избяга. Когато това не проработи, ние даваме всичко от себе си, за да повторим преживяването, предизвикало тази мисъл. Нека наречем този умствен навик "вкопчване". На другия край на ума се намира кутията с етикет "лошо". Когато възприемем нещо "лошо", се опитваме да го отблъснем. Опитваме да го отречем, да го отхвърлим, да се отървем по всякакъв начин.

Борим се срещу собственото си преживяване. Бягаме от части от нас самите. Нека наречем този умствен навик "отблъскване". Между тези две реакции се намира неутралната кутия. Тук поставяме преживяванията, които не са нито добри, нито лоши. Те са безразлични, неутрални, безинтересни и скучни. Прибираме преживяванията в неутралната кутия, за да можем да ги игнорираме и да върнем вниманието си към действието, а именно – безкрайният кръг на желание и неприязън. Лишаваме тази категория преживявания от вниманието, което заслужава. Нека наречем този умствен навик "игнориране". Прекият резултат от цялата тази лудост е безспирно състезание за никъде, безкрайно гонене на удоволствия, безкрайно бягство от болката, безкрайно игнориране на 90 процента от преживяванията ни. После се чудим защо животът е толкова еднообразен. В края на краищата това е система, която не работи.

Последиците от лошия ум ще те следват, както каруцата следва вола, който я дърпа. Последиците от пречистения ум ще те следват като собствената ти сянка. Никой не може да ти помогне повече от собствения ти пречистен ум – никой родител, никой роднина, никой приятел, никой. Добре дисциплинираният ум носи щастие". Медитацията има за цел пречистването на ума. Тя изчиства мисловния процес от т.нар. психични дразнители – неща като алчност, омраза и завист – неща, които те обвързват в емоционално робство. Тя води ума до състояние на спокойствие и съзнаване, състояние на концентрация и проницателност. В нашето общество ние вярваме дълбоко в обучението. Вярваме, че знанието прави културния човек цивилизован.

Цивилизацията обаче полира човека повърхностно. Ако благородните и изтънчени господа бъдат подложени на стреса от война или икономически срив, ще видиш какво ще се случи. Едно е да се спазва закона заради известните наказания и страха от последиците. Съвсем друго е да се спазваш закона, защото си се прочистил от алчността, която би те накарала да откраднеш, и от омразата, която би те подтикнала да убиеш. Хвърли камък в някой поток. Течащата вода ще заглади повърхността, но вътрешната част остава непроменена. Вземи същия този камък и го постави в силните огньове на някоя ковачница и целият камък ще се промени отвътре и отвън. Всичко се разтапя.

Медитацията изостря концентрацията и мисловната ти сила. След това, малко по малко, собствените ти подсъзнателни мотиви и механизми се изясняват. Интуицията ти се изостря. Точността на собствената ти мисъл се увеличава и постепенно достигаш до пряко знание за нещата такива, каквито са наистина, без предразсъдъци и без илюзии. Е, достатъчни ли са тези причини, за да се занимаваме? Едва ли. Те са просто обещания, написани на хартия. Има само един начин да разбереш дали медитацията си заслужава усилието.