Хенри Кисинджър и "Новият световен ред" - не е нещо ново

Кой е Хенри Кисинджър?

В първата глава от книгата си "Дипломацията", Хенри Кисинджър разглежда феномена на "новия световен ред" - нещо, което историята със сигурност не вижда за първи път сега. Книгата е от 1994 г.

Ето и какво пише той относно "новия световен ред":

И съществува огромна разлика между перспективата на анализатора и на държавника.

Ето защо изследването на подхода на държавниците към проблемите на световния ред - какво от предприетото е успяло или е пропаднало и защо - не е краят на разбиране е краят на разбирането на съвременната дипломация, но може да бъде и негово начало.

Така че - спокойно.

Хенри Алфред Кисинджър, роден като Хайнц Алфред Кисингер, е американски политик, историк и политолог от германско-еврейски произход. Съветник по националната сигурност на президента на САЩ (1969 – 1975), държавен секретар на САЩ (1973 – 1977) и носител на Нобелова награда за мир за 1973 г. (заедно с Ле Дък Тхо) за приноса му за прекратяване на Виетнамската война. Почетен член на Международния олимпийски комитет от 2000 г. Кисинджър полага клетва като 56-и държавен секретар на САЩ на 22 септември 1973 г. и остава на този пост до 20 януари 1977 г. Съветник е на американския президент по въпросите на националната сигурност от 20 януари 1969 г. до 3 ноември 1975 г. Кисинджър играе видна роля във външната политика на САЩ между 1969 и 1977 г., пионер е в политиката на разведряване със Съветския съюз. Организира отварянето на отношенията с Китайската народна република, участва в т.нар. „совалкова дипломация“ в Близкия изток за край на войната от Йом Кипур и в преговорите за Парижкото мирно споразумение, което слага край на американското участие във войната във Виетнам. Кисинджър е автор на над дузина книги за история на дипломацията и международните отношения.

Европа единствена в модерния свят е функционирала в многодържавна система и е изработила концепциите за националната държава, суверенитета и баланса на силите. Тези идеи доминират в международните дела през по-голямата част от последните три века. Но нито един от тогавашните изпълнители на принципа raison d ’état в Европа не е достатъчно силен сега, за да играе главна роля в оформящия се международен ред. Отделните държави се опитват да компенсират относителната си слабост с изграждането на обединена Европа - усилие, което поглъща значителна част от енергията им. Но дори и да успеят, не биха възникнали никакви автоматически следствия за поведението на обединена Европа на глобалната сцена, тъй като подобна политическа общност никога не е съществувала преди.

Международната система на XXI век ще бъде белязана от едно привидно противоречие: от една страна - фрагментация; от друга - растяща глобализация. На равнището на отношенията между държавите новият ред ще наподобява повече европейската държавна система от XVIII и XIX век, отколкото застиналите модели на Студената война. Той ще включва най-малко шест мощни сили - Съединените щати, Европа, Китай, Япония, Русия, а може би и Индия, - както и множество средни и по-малки страни.

Разкъсвана между натрапчивото чувство за несигурност и жаждата да цивилизова и да покръства, между изискванията на Европа и изкушенията на Азия, Руската империя винаги е играла роля в европейското равновесие, но емоционално никога не се е възприемала като част от него. Потребностите на завоеванията и на сигурността са се смесвали в умовете на руските водачи. От времето на Виенския конгрес Руската империя е разполагала свои военни сили на чужда територия по-често от всяка друга голяма сила.

Съединените щати сега се сблъскват с изпитанието да постигат целите си на етапи, всеки от които е амалгама от американските ценности и геополитическите изисквания. Едно от новите изисквания е, че светът, включващ няколко държави със сравнима сила, трябва да гради своя ред върху някаква концепция за равновесие - идея, с която Съединените щати никога не са се чувствали уютно. Когато американските схващания за международната политика ш европейските дипломатически традиции се сблъскват на Парижката мирна конференция през 1919 г., драматично проличават различията в историческия опит.

А единственият модел за многодържавна система беше изграденият от западните общества, който мнозина от участниците е възможно да отхвърлят. Освен това установяването и провалът на предишните многодържавни системи - от Вестфалския мир до наши дни - е единственият наличен опит, за да се разберат изпитанията пред съвременните държавници. Изучаването на историята не предлага ръководство с инструкции, пригодени за автоматично прилагане; историята учи чрез аналогии, като хвърля светлина върху сходни последици от сравними ситуации. Но всяко поколение трябва самб да определи кои обстоятелства са сравними. Интелектуалците анализират действието на международните системи; държавниците ги изграждат.

А откакто на Европа за пръв път се налага да се занимава с американската външна политика, нейните лидери винаги са гледали подозрително на глобалната реформаторска мисия, която Америка си е самопредписвала. Всяка страна се е държала така, сякаш другата свободно е избрала своя стил на дипломатическо поведение, и с предпоставката, че с повече мъдрост или по-малко войнственост би прибягнала до друг, по-приемлив метод.

Америка е поддържала становището, че предотвратяването на войната е законово и дипломатическо предизвикателство и че тя се противопоставя не на промените, а на метода за налагането им, по-специално на използването на сила. Един Бисмарк или един Дизраели биха се надсмели над твърдението, че обект на външната политика е по-скоро методът, отколкото съществото, ако изобщо биха разбрали подобно твърдение. Нито една нация не си е налагала моралните изисквания, с които Америка сама се обвързва. И никоя страна не се е измъчвала толкова поради пропастта между своите морални ценности - които по определение са абсолютни - и несъвършенствата, присъщи на конкретните обстоятелства, към които трябва да бъдат прилагани.

Анализаторът може да си избере проблема, който да изучи, докато проблемите на държавника са му наложени. Анализаторът може да определи какво време е необходимо, за да стигне до ясни заключения; съкрушителното изпитание за държавника е натискът на времето. Анализаторът не поема никакъв риск. Ако заключенията му се окажат погрешни, може да напише нов трактат.

В продължение на 2000 години Китайската империя държи обединен своя свят под единното си имперско господство. Безспорно това управление се е препъвало от време на време. Войни са избухвали в Китай не по-рядко, отколкото в Европа. Но тъй като обикновено са се водели между претенденти за императорската власт, са имали по-скоро характер на граждански, отколкото на международни, войни и рано или късно неизменно са завършвали с появата на нова централна власт. Преди XIX век Китай никога не е имал съсед, способен да оспори неговото превъзходство, а и никога не си е представял, че подобна държава може да се появи.

В света на Студената война традиционните схващания за сила в значителна степен рухват. В по-голямата част от историята налице е синтез от военна, политическа и икономическа мощ и тези фактори, общо взето, са се оказвали симетрични. През периода на Студената война различните елементи на силата се разграничават твърде отчетливо. Бившият Съветски съюз беше военна свръхсила и в същото време - икономическо джудже.

В същото време международните отношения вече са наистина глобални. Комуникациите са моментални; световната икономика оперира едновременно на всички континенти. На повърхността изплува цяла мрежа от проблеми, които могат да бъдат решени само в световен мащаб: разпространяването на ядреното оръжие, екологията, демографският взрив и икономическата взаимообвързаност. За Америка съчетаването на различните ценности и на твърде разноликия исторически опит на страните със сравнимо значение ще представлява ново изпитание и отдалечаване както от изолацията й през миналото столетие, така и от фактическата й хегемония през Студената война в посоки, които тази книга се стреми да осветли. В не по-малка степен са изправени пред трудности и другите големи играчи, за да могат да се приспособят към оформящия се нов световен ред.

Веднъж изградени, трудно е да си представим как би протекла историята, ако е бил направен друг избор; и дали изобщо е бил възможен друг избор. Когато се установи един международен ред, пред него се откриват множество възможности. Но всеки избор ограничава оставащия кръг от възможности. Тъй като сложността възпрепятства гъвкавостта, ранните решения стават изключително важни. Дали един международен ред е относително устойчив подобно на създадения след Виенския конгрес, или много нестабилен подобно на възникналите след Вестфалския мир и Версайския договор, зависи от степента, в която примирява онова, което създава чувство за сигурност у участващите общества, с това, което те смятат за справедливо. Двете международни системи, оказали се най-стабилни - на Виенския конгрес и доминираната от Съединените щати след Втората световна война, - притежават предимството на единство в концепциите.

Възможно е също една страна да бъде икономически великан, но от военна гледна точка - дребосък, какъвто е случаят с Япония. В света след Студената война, изглежда, различните елементи ще се развиват в по-голяма съгласуваност и по-симетрично. Относителната военна мощ на Съединените щати постепенно ще намалява. Отсъствието на ясен съперник ще породи въ трешен натиск да се пренасочат ресурси от отбраната към други приоритети - процес, който вече е започнал. Когато липсва единна заплаха и всяка страна преценява опасностите от собствена национална гледна точка, обществата, които са се гушили под американския щит, ще се почувстват задължени да поемат по-голяма отговорност за своята защита. По такъв начин функционирането на новата международна система ще се придвижи към равновесие дори и във военната област, макар че е възможно да минат десетилетия, за да стане това. Тези тенденции ще бъдат още по-отчетливи в икономиката, където американското превъзходство вече запада и където е станало побезопасно да се съперничи със Съединените щати.

Външни завоеватели събарят китайските династии само за да бъдат абсорбирани след това до такава степен от китайската култура, че да започнат сами да продължават традициите на Царството от центъра. Концепцията за суверенно равенство между държавите е непозната за Китай; чужденците са били смятани за варвари и поставяни в подчинено положение - така е бил приет през XVIII век и първият британски посланик в Пекин. Китай е смятал, че е под достойнството му да изпраща посланици в чужбина, но не се е свенял да използва по-далечните варвари, за да громят по-близките до границите му. И все пак това е стратегия за извънредни случаи, а не текущо функционираща система, подобна на европейската за баланс на силите, и тя не е успяла да създаде постоянните дипломатически институции, характерни за Европа.

Европейските лидери се стремят да възстановят съществувалата по-рано система с добре познатите им методи; американските миротворци вярват, че Голямата война не е избухнала в резултат на непреодолими геополитически противоречия, а поради порочните европейски методи на действие.

За американските водачи собствените им ценности са до такава степен очевидни, че те рядко проумяват колко революционни и обезпокоителни могат да изглеждат в очите на останалите. Никое друго общество не е твърдяло, че принципите на етично поведение са приложими спрямо международното поведение по същия начин, както и спрямо индивидуалното - схващане, точно обратното на raison d ’état на Ришельо.

И въпреки това към края на XIX век европейската система на равновесие на силите се завръща към принципите на силовата политика, и то в далеч по-непримирима обстановка. Сплашването на противника се превръща в стандартен метод на дипломацията, водещ от едно премерване на силите към друго. Накрая през 1914 г. избухва криза, в която никой не иска да отстъпи.

Империите не се нуждаят от равновесие на силите. Съединените щати водят така международната си политика в двете Америки, както през по-голямата част от своята история и Китай в Азия. За Запада единствените примери на функциониращи системи на равновесие на силите са тези между градовете държави в древна Гърция и ренесансова Италия, както и европейската държавна система, произлязла от Вестфалския мир през 1684 г.

Историците често представят руския експанзионизъм като продукт на чувството за несигурност. Но руските писатели много по-често оправдават външния натиск на Русия с месианско призвание. Когато Русия е във възход, тя рядко проявява чувство за мярка; когато е разстроена, обикновено се оттегля в мрачно негодувание. През поголямата част от своята история Русия представлява кауза, търсещ а възможности за изява. Посткомунистическа Русия се озова в граници, които нямат исторически прецедент. Подобно на Европа тя ще трябва да посвети голяма част от енергията си за преоценка на своята идентичност.

Когато Америка се появява на международната арена, тя е млада и мощна и притежава силата да наложи на света съобразяване с нейните представи за международните отношения. Към края на Втората световна война през 1945 г. Съединените щати са толкова могъщи (в известен период 35 процента от цялата световна икономическа продукция е американска), че изглеждат предопределени да моделират света според предпочитанията си.

Когато групата държави, оформени по този начин, се виждат принудени да взаимодействат помежду си, възможностите са две: или една от тях да се сдобие с такава мощ, че да се наложи над останалите и да основе империя; или пък нито една държава да не е достатъчно силна, за да постигне подобна цел. Във втория случай претенциите на най-агресивния член на международната общност се възпират от останалите чрез съюзяване, или с други думи - посредством действието на баланса на силите. Системата за равновесие на силите не претендира, че е в състояние да предотврати кризи или дори войни.

Нито една нация не е била по-прагматична във всекидневното водене на своята дипломация и по-идеологизирана в преследването на историческите си морални убеждения. Нито една страна не се е ангажирала по-неохотно навън дори и когато е предприемала съюзявания и ангажименти, безпрецедентни по мащаби и цели. Отликите, които Америка си е приписвала в течение на своята история, са породили две противоположни отношения към външната политика.

Но на нея тепърва и предстои да играе на политическата сцена отговаряща на размерите ή роля. Така че фактически нито една от основните страни, които трябва да изградят новия световен ред, не притежава опит с оформящата се многодържавна система. Никога не се е налагало нов световен ред да бъде изграждан с толкова различни възгледи или в толкова глобални мащаби. Никога в модерните времена не е възниквала задача да се съчетават елементи от историческите системи на баланс на силите, на глобалното демократично мнение и на експлозивно развиващата се техника. Погледнато ретроспективно, всички международни системи, изглежда, притежават неизбежна симетрия.

Отличителната черта на тези системи е, че въздигат един житейски факт - съществуването на редица държави с еднаква по същество сила - във водещ принцип на световния ред. Интелектуално концепцията за баланса на силите отразява възгледите на всички големи политически мислители от епохата на Просвещението. От тяхна гледна точка Вселената, включително политическата сфера, съществува в резултат на взаимодействие на взаимноуравновесяващи се рационални принципи. Затова в своята цялост произволните на пръв поглед действия на разумни хора проявяват тенденция да служат на общото благо, макар доказването на подобно предположение да е изглеждало твърде трудно във века на почти постоянните конфликти, последвали Трийсетгодишната война.

Очевидно Уилсън пристига в Европа не толкова за да обсъжда условията за прекратяване на войната или за възстановяване на съществуващия преди нея световен ред, колкото за да преустрои цялата, практикувана близо три столетия система на международни отношения. Откакто американците започват да разсъждават върху проблемите на външната политика, те винаги са приписвали бедите на европейците на тяхната система на равновесие.

По време на Студената война Америка е ангажирана в идеологическа, политическа и стратегическа борба със Съветския съюз, като светът, доминиран от двете сили, функционира според принципи, твърде различни от тези на системата за баланс на силите. В един двуполюсен свят не може да се твърди, че конфликтите водят до обща полза; всяка печалба на едната страна е загуба за другата. В Студената война Америка постигна победа без война и се изправи пред дилемата, описана от Джордж Бърнард Шоу: „Има две трагедии в живота. Едната е да загубиш съкровеното си желание. Другата е да го постигнеш.“

По време на Студената война специфичният американски подход към външната политика е особено подходящ за посрещане на възникващите изпитания. В условията на остър идеологически конфликт само една държава, Съединените щати, притежава пълния набор от средства - политически, икономически и военни, - за да организира защитата на некомунистическия свят. Нация с такива позиции е в състояние да отстоява решително своите възгледи и често успешно да избягва проблема, с който се сблъскват държавниците от по-необлагодетелстваните общества: техните средства ги принуждават да преследват цели, по-малко амбициозни от надеждите им, а наложените им обстоятелства изискват дори и към тези цели да подхождат на етапи.

По време на Студената война, когато Съветският съюз е главната заплаха за сигурността, Япония може да идентифицира своята външна политика с отстоящата на хиляди километри от нея Америка. Новият световен ред с множеството си предизвикателства почти сигурно ще принуди страната с толкова гордо минало да преразгледа своето упование само на един съюзник. Япония непременно ще стане по-чувствителна към азиатския баланс на силите, отколкото това е възможно за Америка, която е разположена в другото полукълбо на планетата и гледа в три посоки - през Атлантическия океан, през Тихия океан и към Ю жна Америка. Китай, Корея и Ю гоизточна Азия ще придобият доста поразлично значение за Япония, отколкото за Съединените щати, и ще станат причина японската външна политика да бъде по-независима и по-самоуверена.

През 1961 г. Джон Ф. Кенеди заявява уверено, че Америка е достатъчно силна да „плати всяка цена, да понесе всякакви тежести“, за да осигури успеха на свободата. Три десетилетия по-късно Съединените щати имат по-малка възможност да настояват за незабавното осъществяване на всичките си желания. Други страни са израснали до статут на велики сили.

През XVIII век Великобритания развива концепцията за равновесието на силите, която господства в европейската дипломация през следващите 200 години. През XIX век Метернихова Австрия преустройва Европейския концерт, а впоследствие Бисмаркова Германия го разтуря, превръщайки европейската дипломация в хладнокръвна игра между силови политики.

Пътят на Америка през международната политика представлява триумф на вярата над опита. От мига, в който Америка излиза на арената на световната политика през 1917 г., тя винаги толкова е превъзхождала по сила и е била така убедена в правотата на своите идеали, че главните международни споразумения на века са въплъщение на американските ценности - от Обществото на народите и пакта Келог - Бриан до Хартата на Обединените нации и Заключителния акт от Хелзинки.

След катастрофата на Първата световна война, Европа никога не си възвръща изцяло световното лидерство. Съединените щати се утвърждават като доминиращия играч, но Удроу Уилсън скоро дава да се разбере, че неговата страна отказва да играе по европейските правила. През нито един период от своята история дотогава Америка не е участвала в система на баланс на силите. Преди двете световни войни тя извлича полза от действието на принципа за равновесие на силите, без да участва в неговите маневри, като в същото време си позволява лукса да го заклеймява, когато пожелае.

След като през XIX век е превърнат в унизен поданик на европейския колониализъм, Китай едва наскоро, след Втората световна война, започва отново да се издига в един многополюсен свят, безпрецедентен за неговата история. Япония е живяла откъсната от външния свят. В продължение на 500 години - преди да бъде принудително отворена през 1854 г. от комодоре М атю Пери - тя дори не благоволява да омаломощава варварите, като ги настройва едни срещу други или ги поставя в зависимо положение подобно на китайците. Самоизолирала се от външния свят, Япония се гордее със своите самобитни обичаи, поддържа военните си традиции чрез граждански войни и основава вътрешната си структура върху убеждението, че уникалната ή култура е неуязвима за чужди влияния, които подлежат по-скоро на побеждаване, отколкото на абсорбиране.

Съществували са и други републики, но никоя от тях не е била съзнателно изградена, за да брани идеята за свобода. Населението на никоя друга страна не е решавало да се запъти към нов континент и да опитоми неговата първобитност в името на свободата и общото благоденствие. Така двата подхода, изолационисткият и мисионерският, толкова противоположни на повърхността, отразяват общата вяра, положена в основите им: че Съединените щати притежават най-добрата система за управление в света и че останалата част от човечеството може да постигне мир и благоденствие, като изостави традиционната си дипломация и възприеме американското преклонение пред международното право и демокрацията.

Същите принципи се прилагат и към международните дела. Приема се, че в преследването на егоистичните си интереси всяка държава допринася за общия прогрес, сякаш невидима ръка гарантира, че свободният избор на всяка държава осигурява благоденствие за всички. В продължение на повече от столетие тези очаквания сякаш се осъществяват. След трусовете, предизвикани от Френската революция и Наполеоновите войни, водачите на Европа възстановяват равновесието на силите на Виенския конгрес през 1815 г. и смекчават бруталното уповаване на силата, стремейки се да направят по-умерено международното поведение чрез морални и правни обвързаности.

Сякаш едва ли не по силата на природен закон през всяко столетие се издига една страна, притежаваща мощта, волята, интелектуалния и моралния подтик да моделира цялата международна система в съответствие със своите собствени ценности. През XVII век Франция, ръководена от кардинал Ришельо, въвежда модерния подход към международните отношения, основан върху националната държава и мотивиран от националните интереси като върховна цел.

Тя е замислена, за да може, когато работи правилно, да се ограничават както възможностите на държавите да доминират една над друга, така и мащабите на конфликтите. Нейната цел е не толкова мирът, колкото стабилността и умереността. По определение положението, постигнато чрез баланс на силите, не е в състояние да задоволи изцяло всеки член на международната система. Този принцип действа най-добре, когато задържа недоволството под равнището, отвъд което онеправданата страна се стреми да разруши съществуващия международен ред.