Иво Андрич: Ще дойде време, когато умните ще мълчат, глупаците ще говорят, а разсипниците ще забогатеят

Аз още не съм видял някой, който добре са го набили и да го е забравил, но сто пъти съм виждал хората да забравят и най-добрите съвети и поуки.

Болестта е сиромашката съдба, но и наказание за богатите.

В тези времена основен и често пъти единствен двигател на човешките дела е страхът, паническият, неразумният, твърде често съвсем безпочвен, но истински и дълбок страх.

Жената стои като порта, на изхода, както и на входа на този свят.

Животът ни връща само това, което даваме на другите.

И най-дългата война само разтърсва въпросите, поради които е избухнала, а тяхното решаване оставя за времената, настъпващи след сключването на мира.

Има три неща, които не могат да се скрият – казваха османлиите, – а това са любовта, кашлицата и сиромашията.

Каквото не боли – то не е живот, каквото не отминава – то не е щастие.

Когато хората разберат колко малко ум управлява света, биха умрели от страх.

Любовта живее по-малко дори от една пролет.

Най-мъчително за човека е, когато почне да изпитва съчувствие към самия себе си.

Не се страхувам от хората, а от нечовешкото в тях.

Нищо не свързва хората така, както общото и щастливо преживяно нещастие.

Странно е колко малко ни е нужно, за да бъдем щастливи, и още по-странно е колко често именно това малко ни липсва!

Толкова е жива в слабия човек потребността да се лъже и толкова неограничена възможността да бъде излъган.

Толкова неща в живота имаше, от които се бояхме. А не трябваше. Трябваше да живеем.

Че мълчанието е сила, а говоренето слабост, се вижда по това, че старците и децата обичат да говорят.

Ще дойде време, когато умните ще мълчат, глупаците ще говорят, а разсипниците ще забогатеят.

Иво Андрич (09.10.1892 – 13.03. 1975) е роден в днешна Босна и Херцеговина. Той е първият Нобелов лауреат за литература на Балканите.

Сред най-известните му творби са „Мостът на Дрина“, „Травнишка хроника“ и др.

Всички хора са ми необходими. Всички, от старицата, която ме е поела на ръце, когато съм се появил на този свят, до непознатия минувач, който ще свали шапка, ще се прекръсти и ще ми пожелае вечен покой и лека пръст, когато ме понесат към гробищата.

Щом почне да зрее лятото, някаква сила, за която не знам дали идва от мен или от световете около мен, ме вдига както влагата кълновете към светлината, и аз пътувам, возя се, плавам, летя. С други думи, щастлив съм, защото не бих могъл да кажа къде съм.