— Аз нямам злато, аз нямам нищо, с което да те подкупя… Аз съм беден, дрипав юноша… Но аз съм готов да сложа главата си.
— Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората!
— Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!
— Аз съм страж на ония горе и без подкуп няма да ги предам.
— Боже мой! Та това е тъй странно; кога успяха да се облекат толкоз хубаво! А вместо кървави рани те са обкичени с чудно алени рози!
— Вие мразите ония горе? — попита дяволът и лукаво се приведе към момъка.
— Виж голите им кървави меса.
— Да бъде! Вземи ги!
— За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!
— Кой си ти? — дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.
— Кой си ти? — попита го Дяволът…
— Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало, и ти ще отмъстиш. Но аз винаги за това стъпало вземам двоен откуп: дай ми сърцето и паметта си.
— Напротив — най-щастливият! … Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си.
— Но аз ще бъда най-нещастният. Ти ми взимаш всичко човешко.
— Но тогава аз няма да мога да виждам нито своите братя, нито тия, на които отивам да отмъстя!
— О, не, аз не искам толкоз много! Дай ми ти само слуха си!
— Слуха си? С удоволствие… Нека никога нищо не чуя, нека…
— Стига! Спри да чуеш как стенат там доле твоите братя!
— Странно, защо те започнаха изведнъж да пеят весело и тъй безгрижно да се смеят!… — И той пак се затече.
— Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!
— Ти пак ще виждаш… Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!
— Ти пак ще чуваш! — успокои го Дяволът и му стори път. — Мини!
Посветено на всички, които ще кажат: "Това не се отнася до мене!"
Притчата „Приказка за стълбата“ на Христо Смирненски получи всеки един от министрите в началото на днешното правителствено заседание. Творбата се падна на тазгодишната матура по български език и литература.
Дяволът му напомни:
Дяволът пак го спря:
Дяволът пак се усмихна:
Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:
Дяволът се усмихна:
Дяволът:
Момъкът махна ръка:
Момъкът мина още три стъпала и се вгледа надоле.
Момъкът отчаяно махна ръка.
Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, дой гневно сви юмруци и процеди през зъби:
Момъкът се затече, наведнъж прекрачи три стъпала, но косматата ръка на Дявола го дръпна:
Момъкът спря и се вслуша:
Прочетете я и вие:
„Човек не трябва да губи сетивата си, камо ли сърцето и паметта и да си спомня откъде е тръгнал“, отбеляза още Главчев.
Духовната продажност вълнува съзнанието на младия творец, защото във всички кръгове на обществото наблюдава постоянно едно и също - властта заслепява човека, а парите отнемат нравствените му устои.
„Смятам, че е подходящо в навечерието на един от най-светлите български празници - 24 май, да си я припомним всички“, посочи министър-председателят Димитър Главчев.
… И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето ревеше и проклинаше сивата дрипава тълпа. Погледна, но нито мускул не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той виждаше доле празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.
— Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш туй стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си — тия, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици. Юношата погледна зелените иронични очи на Дявола:
— О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя зарад братята ми, зарад моите братя, които имат лица, жълти като пясък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!
През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко, стига да стигне там и да отмъсти на тия тлъсти князе и принцове! Ето едно стъпало, само още едно стъпало, и той ще бъде горе! Той ще отмъсти зарад братята си!
Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата — висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, дето като мътни вълни на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено като далечни топовни гърмежи. Тълпите растяха, идеха в облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско доземи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста, друг, пъхнал ръце в джобовете, се смееше високо, дрезгаво, а в очите му гореше безумие.
Христо Смирненски притежава особена чувствителност към социалната неправда. Той пише фейлетона „Приказка за стълбата” като дълбоко осмисляне на вечно актуалния проблем – промяната на нравствеността след домогването до властта и реалната цена на успеха.
)