За журналистиката - с повече любов и малко тъга!

На мястото на вестниците се пръкнаха всевъзможни „проекти”, някои от които се самоопределят като медии, но нямат много общо със същината на занаята и ролята на посредниците между властта и хората, каквито са журналистите.

защото бяха умишлено и целенасочено затрити, а които останаха са със затихващи функции, изнемогвайки под ударите на безмилостния рекламен пазар.

Днес българската журналистика има голям празник. Съюзът на българските журналисти организира тържествен концерт по случай 180-годишнината от зараждането на българския периодичен печат и 130-годишнината от създаването на организирано журналистическо движение у нас. Събитието ще бъде отбелязано тази вечер с концерт от 18.00 ч. в Държавния сатиричен театър „Алеко Константинов”. Празникът на тази важна за обществото и хората професия в нормални условия и времена, е под патронажа на президента на Република България Румен Радев.

А днес да вдигнем чаши за това, което имаме като журналистика и медии – отражатели на действителността такава, каквато е! От СБЖ обявиха, че вече е получено видеопоздравление за празника ни и от председателката на Международната федерация на журналистите (МФЖ) Доминик Пардалие. Българският съюз е колективен член на международната федерация на журналистите.

В част от тези търговски брандове назначават едно към гьотере всякакви хора, някои дори неможещи да напишат и собственото си име правилно в изречение. Те масово преписват отвсякъде и работят по някакви свои, неписани правила, газейки всякакви етични и правни норми на важната ни обществена работа. Това е еднакво вредно за читателите и обидно за съвестните журналисти. Защото, както неотдавна каза в интервю пред мен големият български журналист и публицист Енчо Господинов: „Освен да информира, журналистиката трябва и да образова, да възпитава добри граждани”.

Надеждата обаче е в свестните, които, дай бог, да опазят журналистиката ни от окончателното й затриване у нас след близо два века живот. И че може би по някое време напред ще бъде забравен онзи анекдот, който все още е валиден, казващ, че, ако Наполеон е разполагал с българските медии, никога никой е нямало да разбере за поражението му при Ватерлоо.

По този повод наред с радостта, защото с любов и вяра съм си избрала професията, ме налегнаха и тъжни размисли, и нескрита носталгия по времето, когато медиите си бяха наистина медии по предназначение и в тях работеха предимно умни, интелигентни, четящи хора, които с ума си и с моженето си ни респектираха, нас, започващите стажове и впоследствие работа. Тогава всяка информация се проверяваше от най-малко три източника за да бъде доказана като факт. Учеха ни, че информацията е стока и трябваше да има надеждност и цена. Днес има само твърдения и коментари на твърденията, както и всевъзможни ограничения, налагани под всякакви благовидни предлози.

Съвестни хора има навсякъде, разбира се, има ги и в нашата гилдия. Те стават все по-тъжни и с носталгия се връщат към спомените си от онова време, когато журналистиката и медиите бяха живи, имаха смисъл и значение и никой не ги определяше като „мисирки”, „тулупи” и прочее, впрочем за някои напълно заслужени епитети.