Когато няма тонове пропаганда, българите реагират човешки

„Обясняваше им, че украинката е „от друго стадо“, а те са колеги и полицаите одобрително хихикаха“, разказват съседите. Казал още, че от 3 дни я бие и „у тъпия вход няма никой, дето да му каже „копче““.

Когато насилието има лице, а не е обвито в легенди и пропаганда, се приема остро и с осъждане от българите. Когато жертвата е човек с лице, чувства и емоции, а не статистика, българите реагират като всеки друг – със състрадание.

????

И за финал: „Въпреки информацията, че е задържан, О.Г. си е у дома и шумно ремонтира вратата на апартамента си“.

Има мнозина, които казват, че подкрепят Русия във войната и не харесват украинците, НО…

Какво излиза? Че не българите са някакви нискочели неспасяеми субекти, които се радват на чуждото страдание, а са лъгани от орди четирихилядници и просто не вярват, че насилието в Украйна се случва.

Освен това за тях жертвите нямат лице, нямат имена, те са само статистика, винаги хората са реагирали с лекота на статистиката. Как беше…?—„Смъртта на един е трагедия, смъртта на милиони – статистика“.

Още един цитат: „Последните 3 часа от „акцията“ минали в шеги и закачки. Гигов и полицаите се потупвали по рамото и се наричали един друг „колега“.

Цитат: „Когато подадохме сигнала, дойдоха 25 полицаи, две линейки и пожарна кола. Дойде и психолог. Не за пребитата жена, а да успокоява барикадиралия се“, разказват съседите“.

… дори и те са крайно възмутени от този „мъж“, който се изживява като бияч и е обезобразил жената от бой. Било тя украинка или не. Искат наказание за извършителя, съчувстват на жертвата. Все още не е точно нивото на емпатията, до което ни се иска да сме, но е показателно, че липсват ли платените лъжи, хората реагират като хора.

Защо за самата жертва научаваме не от съобщение на МВР, а от медиите? Цитат: „Информацията за инцидента се появи най-напред в БНР, по-късно МВР я потвърди пред БТА. И на двете места акцентът беше барикадиралият се, а мимоходом се споменаваше, че преди това е изведена жена „за която има съмнения, че е станала жертва на насилие““.

Знаем, че много българи (по ред странни причини) реагират със смеещ се емотикон на новини за убити украинци и бомбардирани болници. Нечовешко е, знам. Само че голяма част от тях реагират така, защото не вярват, че е истина и това е техния начин да кажат: „хаха, добър опит, не ви се получи“. Показват нещо като „щит“ срещу това, което си мислят, че е лъжа.

Искрено се надявам пострадалата да се възстанови бързо – и физически, и психически – повече да не преживява подобни инциденти; насилникът да получи това, което пише в закона и, ако може без „колега“, тупане по рамото и хихикане. Искрено се надявам това да бъде последната му жертва. И все по-малко жертви на подобни „мъже“ да има оттук насетне, а който не може да живее с жена, не му става или е убитак, който трябва да си показва „силата“ на по-слаби от него, да се научи, че по-добре да си намери някакво хоби да си избива агресията, за да не му го намерят в Софийския.

Описанието в материала е достатъчно подробно и дава име (горе-долу, инициали поне) и лице на жертвата. Последната. Която е украинка. Реакцията на хората, на българите под тази новина е реакция на шок и възмущение. Логично. Изведнъж насилието става видно, насилникът не е просто „вероятен“, а е много, много конкретен, с лице, име, с описание на издевателствата му (прочетете материала внимателно и разберете какви хора ходят сред нас), но най-вече липсва елементът на съмнението – тоест: не седят двайсет или трийсет четирихилядници да пишат по десет материала на ден как това не е вярно и е лъжа и как от еди-кое си посолство ви промиват мозъка.

Това едно. Второ, хората, които (за съжаление) са в някаква ръководна роля да прилагат закона, са именно онези от нас, които не хаят, които се хихикат с престъпника, които го тупат по рамото, щото е „колега“. А „политиците“ ни (не мога да не ги сложа в кавички) са онези от нас, които получават копейки да закрилят пропагандата и четирихилядниците (че и те самите са част от тях).

Но ето, че се появи новина за един… „човек“ ми е трудно да го нарека, за един индивид, за една биологична единица, която живее в „Хаджи Димитър“ и, според свидетели, пребива жени – ако е така, вероятно го прави, за да се разсее от факта, че е помия в човешко тяло.

Разбира се, че има „хора“, които се радват на това, че „мъж“ е пребил украинка, но те са доста по-малко, всъщност са съвсем малко и знаем, че такава плява съществува във всяка държава. Те са неспасяеми, а и вероятно самите те са като насилника.

Та, има шанс, има лъч надежда, стига онзи режим най-после да бъде унищожен и пипалата на кремълската ламя най-после да изсъхнат. И тогава ще видите, че русофилията е само в два вида: 1.) най-обикновена рублофилия; и 2.) заблудена от пропагандата, а пропагандата се храни с пари и влияние, умре ли ламята, ще секне. А с това и русофилията ще стане на пепел. И тогава може би вече ще видим истинското си лице – като герои от Андерсенова приказка, когато проклятието над тях е вдигнато, защото злата вещица, която го е направила, е убита.

Тревожното е… описаното в репортажа – поведението на полицаите, с които насилникът се хихикал заедно, тупали се по рамото, наричал ги „колеги“ (понеже е бил шофьор в МВР болница!). Това е човек с криминални регистрации, а те демонстрират близост. Всичко е разрешено, за да спасят ситуацията, но той вече е бил овладян, не е имало „ситуация“. Кому е било нужно да се показва приятелство с криминално проявен, току що пребил до загуба на съзнание жена?