Проф. д.ю.н. Атанас Семов: Да върнем Ботйов и България в българското училище!

Този текст е публикуван в юбилейния "Ботйов лист", 2 юни 2022 г.

Ако трябваше Райна княгиня днес пак да извезва байрак на бунта, би изписала със златни букви посланието на осъзнатия дълг: „Да опазим българското, за да го има Отечеството”!

Затова Паисий сложи началото на Възраждането и освобождението именно с опазването на паметта.

Защото днес отново се нуждаем от Освобождение – от оковите на забравата, на безродния глобализъм и самоотричането от корените, от същността и смисъла ни.

Защото народ, който може да роди личност като Христо Ботйов, е велик народ! Величавият ни дълг днес е да опазим националната си памет. За да е имала смисъл саможертвата на героите ни – и за да я има тяхната и нашата България!

И нека е ясно: нищо нито в демокрацията, нито в членството в ЕС и НАТО, не налага отказване от суверенитета и националната идентичност! Удома трябва да търсим коренчето на саморазсипията… И трябва да го потърсим!

Атанас Семов е преподавател в Юридическия факултет на СУ и конституционен съдия. Научните му изследвания по най-важните въпроси на правото на ЕС са в 15 тома и над 130 студии и статии. Доктор по право от 2007 г. и доктор на юридическите науки от 2012 г. (най-младият досега), професор от 2017 г. и член-кореспондент на БАН от 2021 г. Единственият в СУ носител на Катедра „Жан Моне” на ЕС – титла, която ЕК дава на изявени изследователи по европейски въпроси, в неговия случай – за изследванията му относно съдебната система на ЕС. Създател и ръководител (до 2018 г.) на Международната магистърската програма по Право на ЕС в ЮФ на СУ – най-престижната в България. Създадената от него Библиотека „Студии по европейско право” за 20 г. предостави на правната общност близо 50 сериозни издания. Син е на големия писател, журналист, публицист, учен и общественик проф. Марко Семов и театралния педагог проф. Анастасия Савинова.

Затова подех начинанието „Да върнем България в българското училище” – и мечтая всеки, който носи поне частица от Ботйов в душата си, да го подеме. И всякоя възраст, класа, пол, занятие да развее байрака на опазването на българската национална памет.

Защото Христо Ботйов, Васил Левский и всичките ни възрожденци и революционери са изградени държавници – ратуват не само за свобода, а за просветеност, за историческа памет, за достойнство и човешки правдини, за равенство и законност. И затова само месеци след Освобождението техните следовници създават една от най-демократичните в света конституции – Търновската.

Защото да помним величието на Ботйов и другите ни славни герои е нужно не на тях, а на нас! Опазването на националната идентичност и историческата памет на българския народ е дължимо именно за да има тяхната саможертва устойчив смисъл извън тяхното време. Това е нашият „Радецки” днес!

Защото и днес тихият бял Дунав се вълнува – и водите му бучат от гняв срещу обезродяването и заличаването на българската памет. Защото българското образование е пометено от башибозука на отродяването, подложено е – простете ми тази крайност… – на ново Баташко клане от глобализацията и криворазбраната толерантност. В учебниците, по които учат децата ни, Ботйов и България вече ги няма… Няма ги Бенковски и Хвърковатата чета, Захари Стоянов и неговите „Записки”, Кочо и Балканджи Йово. Няма го споменът за величавите ни герои, няма го смисълът на родолюбието, няма го дългът пред Отечеството. Да ги върнем на мястото им – това са днешните Оборище и Околчица!

И ако през 1876-а творчеството и саможертвата на Ботйов година имаха грандиозния смисъл да направят освобождението неотложно, през времето до днес те имат държавоградивния смисъл да будят и пазят българския дух. Уникалното прозрение, че тоз, който падне в бой за свобода – той не умира, днес има смисъл именно в безсмъртието на националната памет.

Този величав акт на свободния български дух е въплъщение на триединството нация-държава-конституция. В неговата основа стои разбирането, че държавата е суверенна организация на нацията, чийто смисъл е преди всичко в зашитата на човека и на нацията заедно. Няма конституция без държава, няма държава без нация, няма нация без историческа памет.

Той трябва да бъде мислен като величаво единство на перо и сабя, на талант и саможертва, на смърт и безсмъртие. Поет с гигантски талант – да беше французин, неговите стихове щяха да се изучават по целия свят, като тези на Юго. Революционер с дивен героизъм – да беше италианец, неговото име щяха да носят булеварди по цяла Европа. И патриот с чутовна убедителност – и звънките му стихове, и гръмовната му публицистика, и революционният му размах са посветени на едно свято дело: свободна и горда българска държавност.