Да бъдеш изоставен в дом през комунизма: Александра търси биологичните си родители

„Ама аз не съм стока, за да ме връщате. Провалът е за вас като родител, детето не е проблем. Ако родите дете, които във времето има проблеми, ще го оставите ли? На тези деца не се гледа като на стока, а на осиновените – се“, коментира Алекс.

„Когато съм пристигнала в дома в Хасково – на 3-4 години, съм била руса и със сини очи, светъл тип. Но точно за една нощ аз съм потъмняла – станала съм кестенява с кафяви очи. Това вероятно е реакция на изоставянето“, споделя Алекс пред БТВ.

„Колкото повече време минава, толкова по-малко хора остават живи, които да имат информация за моето раждане, от онова време“, казва Алекс.

Алекс се надява, ако някой я припознае в този разказ, да придобие смелост и да сподели.

Алекс си пожелава за Коледа да стигне до дъното на тази история и да открие биологичните си родители.

Алекс сподели част от своята история пред Петя Дикова с надеждата, че ще открие своята идентичност.

Александра Шехтова пише книга, която посвещава на биологичната си майка.

В сиропиталището, в което расте тя изживява детските си ужаси, които я формират като жена, която се усмихва тъжно. В първите 6 години от живота си живее във физическо насилие и страх.

Най-хубавият спомен от детството за Алекс е именно моментът на осиновяването. „Кое дете не иска да се махне от такова място и да има семейство и дом, уют, майка и баща? А не да заспива при заключени тоалетни в тъмното“, казва тя.

Осиновителят ми беше доста влиятелен човек в Самоков - почетен гражданин на града, началник на финансовия отдел. Казваше Васил Николов Шехтов, а майка ми Донка Ангелова Шехтова и аз нося тяхната фамилия.

Последната ѝ надежда сте вие. Ако нейната история ви е позната, свържете се с нас. Александра има насрочено дело в съда в Кърджали - тя се обърнала към адвокат Жанета Бюлекова, която има огромен опит при дела за разкриване на произхода.

Спомня си, че по време на една Коледа децата от сиропиталището били изведени на разходка из града. Алекс тогава разбрала, че светът е много по-различен и голям, впечатлява се от празничните светлини и отвореното пространство.

Съдбата на Алекс и отредила три осиновявания. При първото обаче хората, които са искали да я осиновят, загинали при катастрофа, второто – било неуспешно, а третото осиновяване вече се случило официално. След него тя се озовава в Самоков.

Тя е родена на 13 октомври, 1977 г. – или в Кърджали, или в Хасково.

Тя не разбира хора, които са решили да осиновят дете, но след това са срещнали трудности и решават да се откажат от него.

„Ако тази книга попадне в нейните ръце или в някой, който би могъл да разпознае нещо от позната за него история, ще се радвам да се свърже с мен“. Тази книга е и за биологичните родители, които са се отказали от собствените си деца и функцията на родителството.

„Когато преживяваш агресия, насилие и извращения, няма как да се усмихваш. Ласки, топло отношение и нежност - нямаше. Грубостта и агресията ми идваха в повече, но в един момент дори побоищата спират да ти правят впечатление. Чакаш поредната доза малтретиране, докато ти дойде времето за хранане“, разказва Алекс, която наскоро описва живота си и в книга. Отново с надежда – някой да разпознае детайл от историята ѝ и тя да събере частиците от живота, които ѝ липсват.

„Съдбата има невероятна фантазия. Името, което получавам след раждането си, е Данаила. В дома, в който бях, ме наричаха Дани. Александра Шехтова е човекът, който се „ражда“ след осиновяването. Не знам къде съм родена – по документи първоначално беше уж в Самоков, после уж в Хасково“, разказва жената, която търси своя произход.

45-годишната Александра Шехтова търси началото на своята история. Първите 6 години от живота ѝ преминават в дом за сираци. Предстоят ѝ и две неуспешни осиновявания, докато пристигне в дома на своите осиновители. За цялото си детство има едва няколко снимки. Историята на Алекс има много неизвестни, но основните сред тях са къде е родена и кои са биолoгичните ѝ родители.

Децата от сиропиталището развили ненавист към определени вкусове и храни. Алекс изпитва такава към маслини. След като вечер били сервирани купички с маслини, децата били принуждавани да ги изяждат с костилките. Имало и заплахи - не трябвало да има нито една костилка на земята.

Дните в дома, в който е настанена, преминават строго по график, под режим – става се в определени часове, проверява се дали някой се е напишкал. Когато има такъв, то той изтърпява своето наказание – побой. На закуска всеки получава половин порция и няма право на допълнителна. Същевременно тоалетните били посточнно заключени, дори когато децата са навън в двора. Отключват се само в определени моменти. Защо – остава неясно.

Законът не позволява на осиновените да намерят корените си и да разберат откъде е тръгнал техният живот. Той ни дискриминира, аз нямам своята идентичност. Този роман няма да е интересен в Западна Европа, защото там темата за осиновяването се поставя по друг начин. Когато тук някой разбере, че съм осиновена, казва „Ох, извинявай!“. Защо ми се извиняват? Моята съдба просто е тръгнала от някакво сиропиталище. Или казват „О, ама тя е осиновена, кой знае каква ѝ е кръвта, какви са и родителите““, споделя Алекс.