Националната политика на навеждането и изчакването всеки път ни закопава. И всеки път пак я вадим от нафталина

…

1.) забавяне, когато трябва да се предприемат бързи действия;
2.) опит да се разкрачим и да уйдисаме на всички страни преди това.

Как сме стигнали до там?

Не е само байтошовско да се „снишаваме“ и да изчакваме да отмине бурята. И преди и след това тази грозна „традиция“ е тровела умовете на политици и народ.

Не се вслушаха и закъсняха необратимо. Втвърденият тон срещу путин сега не струва и 5 стотинки.

Пълен исторически абсурд, но факт. Във война и с двете страни едновременно.

Всичко е започнало с думите на Борис III: „Винаги с Германия, никога срещу Русия“.

Два варианта: ако Русия спечели / ако Украйна спечели.

Имаме:

Какво имаме днес като положение на страната ни в геополитиката?

Късно. Безвъзвратно късно.

Но има и още нещо, един исторически абсурд.

Повръща ми се, честно казано, когато някой политик реши да цитира думите на Борис III: „Винаги с Германия, никога срещу Русия“.

Проклета да е тая мисъл: „Винаги с Германия, никога срещу Русия“!

Проспахме го.

Разкрачената позиция никога не е била в наша полза.

Същото, което толкова десетилетия по-късно виждаме отново.

Така работи бавенето.

През 1944 г. (разкритият по-късно като руски агент) военният министър ген. Иван Маринов нарочно спъва общественото обсъждане за обявяване на война на Германия и го забавя със 72 часа. Ако сме обявили война, историята щеше да е друга. Но за тези 72 часа от кремъл заявяват, че явно все още сме с съюз с Хитлер и затова нападат и окупират страната ни.

1. Ако Русия спечели (по-скоро ще цъфнат налъмите, но да разгледаме този хипотетичен сценарий). Това ще хвърли в ужас целия ни регион. Всички тук сме легитимни мишени за агресията на ненормалника в кремъл. Апетитът му идва с яденето, а всичките му т.нар. неофициални говорители (демек: близките до властта пропагандатори, медийни „експерти“ и други нагаждачи) говорят за това, че трябва да превземат, завземат, възстановяват влиянието на СССР. Петата колона, задунайская, шестнайсета република, кошмар. Ние бяхме обявени за „неприятелска страна“.

2. Ако (или по-скоро КОГАТО) Украйна спечели: България, заедно с обявената за непълноценна демокрация Унгария, е на дъното на ЕС и на НАТО, скапала взаимоотношенията си с партньорите, загубила доверието им, заобикаляна от инвеститори. Украйна ще получи своя план Маршал и ще започне да търси партньори – търговски, партньори за инфраструктурни проекти, за изграждане на градовете и пътищата им от руините. Българските фирми ще подсмърчат отдалеч и ще гледат всичко това по телевизията. В очите на всички ние ще сме „снишените“, изчакалите, страхливите, помагачите на путин, русофилите насред чудовищната руска война.

Бяха предупреждавани многократно, че това ще се случи и че застават на грешна страна и с Газпром, и с опозицията срещу санкциите, и с реториката, която се опитваше да представи „конфликта“ все едно не е по вина на кремъл, а е някакво състояние на война, създадено от някакви си неясни сили (увъртаха, с други думи), и с противопоставянето си срещу изпращането на оръжие и т.н.

Демек: пак старата ни роля на приятели на губещите. Първа световна, Втора световна, Студената война, днес… все едно и също, все една и съща страна. Губещата. Защо? Защото дребните души или си продават свободата за салам и накрая губят и двете, или се опитват да са приятели с всички страни, че да не ги бият после победителите; и накрая са презирани от всички.

Но много по-лошото е, че оставихме отвратително впечатление у партньорите си. От политика до обикновения българин – всички имаме отново причина да се срамуваме, защото зад маската на „неутралитета“ се опитахме (неловко и не се получи!) да скрием една тайна, стара любов (или страх) към кремъл. Когато злото нападне, да си неутрален не помага на доброто, а те прави съучастник на злото. Много е просто.

Президент и служебен кабинет се присетиха да реагират чак сега, когато стана повече от ясно, че путин губи войната с пълна сила. И се опитват да „осъждат“, да се „дистанцират“ и да заемат „по-твърда“ позиция срещу агресията на путин.

В началото на войната в Украйна бяха начертани новите геополитически граници на партньорство. Ние, по традиция, сме в задния двор (между нужника и оградата). Бързата реакция можеше – освен всичко останало – да ни подсигури например обновяване и модернизация на въоръжението – изпращайки самолети и системи от съветско време, можехме да получим в замяна съвременни натовски.

Да видим пак какво е донесло това на България. Донесло ѝ е един път нацистки ботуш, втори път – червеноармейски ботуш. Унижени и от едните войници, и от другите. Слугували и на едните, и на другите. ВЪВ ВОЙНА и с едните, и с другите, че даже и едновременно, за смях на кокошките и за кашмер на историята.

И днес пак се изправят политици и цитират думите, довели до национална катастрофа: „Винаги с Германия, никога срещу Русия“, и гледат гордо и надуто като пуяци, все едно нещо страхотно умно са казали. А те всъщност демонстрират дребнодушие: да се угоди на всички, че не се знае…

Фантасмагориите на путинолюбите са, че като дойдат „асвабадителите“, ще мачкат изборно и тях няма да ги закачат, защото са им целували за*ниците. Нищо подобно, ще мачкат наред, както и през 1944 г. и 1945 г., когато са изнасилвали, грабили и убивали, та чак се наложило кремълската подлога Георги Димитров да пише до Сталин да му се моли да спре издевателствата, които – както се оказало – засягали и семействата на много комунисти.