Беше забранено да се говори против Партията – българската и съветската, те си бяха едно и също. Беше забранено да се мисли извън зададените от социалистическата власт параметри. И се толерираше, заплащаше, възнаграждаваше тайното доносничество.
Превратът на Девети септември 1944 г. е едно от най-трагичните събития в българската история. Ще трябва да минат поколения, преди да го осъзнаем като историческа трагедия. Тогава може би ще успеем отново да изградим България.
На днешния ден преди 78 години се извършва един от поредните преврати у нас – Деветосептемврийският. За разлика от останалите, той съсипва България в продължение на 45 години, превръщайки я в сателит на СССР, част от социалистическия лагер, изцяло подчинена на Москва, пише в свой материал "Площад Славейков".
Плановата икономика, която води до дефицит, пълната зависимост от енергоресурсите и финансите на Съветския съюз, отказът от суверенитет и най-вече – отровеното за поколения съзнание на народа, са най-ярките трагични последици от социалистическия режим. За съжаление, повече от 30 години по-късно, те все още влияят върху развитието на България, независимо от това, че страната ни от 15 години е част от Европейския съюз.
Носталгията, обхванала голяма част от сънародниците ни, рисува в измамно светли краски време, в което държавата е фалирала поне 3 пъти, малцинствата бяха малтретирани и потискани, липсата на ток беше факт и през 60-те, и през 80-те години, магазините бяха празни – не само бананите липсваха, а и тоалетната хартия…
Уравниловката, основен принцип на работническо-селската власт, толерираше мързела и „скатаването от работа“. Именно социализмът стана плодородна среда за мисленето „Те не ми плащат, аз пък няма да им работя“. Държавата като стопанин се грижеше за просперитета на партийните лидери, а в низините обикновените хора крадяха каквото могат – от кламери до автомати, защото „общото е мое“.
Всички недъзи на времето, в което народът ни живя 45 години, днес са сякаш позабравени. Изплуваха носталгиците, зажаднели за годините, в които никой не носеше отговорност за себе си и живота си. Самият Тодор Живков още през 1963 г., когато обсъжда на високо партийно ниво присъединяването на България към СССР, формулира с изключителна прозорливост основните настройка на българина: „Суверенитета народът го разбира да има ядене, да живее“. Така е и днес, това е дълготрайна отрова.
)