Да се срамувам ли? Да се гнуся ли?

…

...

„Братски славянски народи“, изръсва президентът Радев.

„България е малка държава“, казва външният ни министър. Не кой да е… министър.

500 години не сме проговорили турски, но без руснаците…

500 години сме се запазили като християни, запазили сме си езика и културата, ама – видиш ли – точно тия финалните две години били решаващите. Не откликът на света заради баташкото клане.

А в същия момент БZП министърът на туризма казва баста!, три месец били достатъчни, край на помощта на бежанците. Да се оправят.

Въстания и бунтове, независима църква (срещу която Русия е била против, между другото), но сме щели турски да говорим.

Демек: не ни търсете за помощ, ние сме дребосъци недоправени, не можеме! Не искаме! Страх ни е!

Славчовият областен управител на София, на който така и никой не може да му запомни името, не избран, а назначен, блокира единственото свястно нещо, което можеше поне малко да ни измие очите от позора – алеята „Героите на Украйна“!

А от възраждане, които дори нямат представител в комисията, пратили провокатор да дразни украинския външен министър… питал го дали Украйна погазва правата на българите там.

Майко мила!

Поне за помощта на бежанците ни благодари.

Президентът ни изплесква клишето „братски славянски народи“, а външната ни министърка се снишава с реплики за това, че сме малка държава.

И двете лафчета са ни наследство от соц пропагандата, която учеше, че братушките са святи, а ние – дребни. Че без Русия не можело, защото сме прекалено малки… те са ни освободили, опълченците мимоходом ги споменаваме, братушките са ни закрилници, без тях сме щели да говорим турски.

Не се признава, че целият цивилизован свят е обърнал внимание, от САЩ до Великобритания и от Италия до Ирландия. А когато руснаците видели, че идва краят на османското владение над българските земи, заради събуждането на света по темата, отворил очи след баташкото клане, решили да си вземат парче. И нарекли това „освобождение“.

От парламентарната комисия по външна политика представителите на БZП се скрили, не посмели да се срещнат с Кулеба. Колегите от Клуб зет разказаха как Вигенин е правил всичко друго, но не и да отиде на комисията. Дори е… отишъл на представяне на изложба в Клуба на народния представител.

Такова дебелокожие трудно се подминава. И Кулеба не го подмина, разбира се. „Ако говорим за братски народи, то е сигурно като Каин и Авел. Смятам, че украинците и българите имат много повече основания да се смятат за братски народи“, каза Кулеба.

И след това се започва кампанията по промиването на мозъка на българския русофил – че българите са незначителни, че България е малка и безпомощна, след 1944 г. това се засилва и става държавна политика. Българските герои са обезобразени в историята ни, паметниците им… едни такива малки, сгърчени в подножието на руските. Левски в краката на Альошата в Пловдив? М? Чудно, нали? Съветският х** в центъра на София – гигант; паметникът на Апостола на свободата – дребосъче.

И, разбира се, до ден днешен се възползват от ситуацията и ни натякват, че са ни „освободили“. Не, не са. И без тях, рано или късно щяхме да сме свободни. Няколко години по-късно. Империята е замирала, така или иначе. Но не… те били ни освободили.

Никаква мисъл, никакво чувство за чест, никаква съпричастност, нищо. Празни, кухи души, неспособни на мисъл и чувство. Все наведени, все извиняващи се, че не могат, не ги карайте, оставете ги, страх ги е, защо ги занимавате, защо не подминете и не ги оставите намира, така добре си живуркат без проблемите, които им носите!

Стойте си в блатото и бълбукайте извинения, докато гледате как хората си отиват от България, изпълнени със срам и гняв. Вие си имате гласоподаватели, фенове, поддръжници. И те – като вас – бълбукат извинения и чакат наведени, въртейки се, да са удобни на братушките. Таман сте си едни за други. И позора си заслужавате, и съдбата. Едни други се заслужавате – народ и политици.

Украинският външен министър – от дипломатичност – ни благодари за това, че поне на бежанците помагаме. За какво друго да ни благодари? Човекът е дипломат, все за нещо да се хване, за да не ни навира в очите огледалото, да се видим както ни вижда светът.