„… е, сà тва кво е, изкуство ли е!“

…

„Ама как може това да се нарича изкуство?“

„Ама как може толкова пари да се харчат за глупости?“

„Госпожо, госпожо!“, вдигал ръка малкият Иванчо, „тая алгебра после в живота ще я използваме ли някога?“
„Ти не“, казала учителката, „някое от по-умните деца може да я използва“.

За такива „критици“ се казва: „целият ти вкус… е в устата“.

1. това трябва ли да бъде казано?
2. това трябва ли да бъде казано точно от мен?
3. това трябва ли да бъде казано точно от мен СЕГА?

Ако си художник и си изкарваш парите с труд, ти се подиграват, че и ти държат сметка как си харчиш парите.

За богатия бизнесмен, нагушил се от нагласени търгове и измами, никой не казва: „защо не даде за сираците?“ И, ако някой го каже, трийсет давачи на акъл скачат: „Негови са си, че си ги àрчи как си иска!“

И сега – за ваша радост или ужас – цял свят го знае.

Кристо крал ли ги е тия пари? Защо тогава въобще има полемика около това как си ги е харчил? Какво има в главата ти, че специално да те накара да посветиш толкова много време да се правиш на остроумен по темата?

Някой пита ли чалгарите, мутрите, мутресите, ченгетата-бизнесмени, новобогаташите, милионерите, милиардерите – защо не дават за сираците/пенсионерите/изкуство/наука?

Представяш ли си, вместо това, да вземеш да направиш нещо градивно? Не, нали?

Та, така и с изкуството на Кристо. Ако се питаш „що го прави тва?!“, не е за тебе правено, да знаеш.

Тоя тип „успял“ човек не се закача. Той е „светия“, пример за подражание, на него му завиждат и мечтаят да му мият краката и водата да пият.

А, да ви е хрумвало, че изкуството има за цел и да провокира? Пак не, нали?

Ако пък изпитваш все пак голяма нужда да си изкажеш мнението пред света по всеки въпрос, то е ясно, че голямата ти нужда ще свърши точно като голяма нужда.

Възхищение.

Да провокира дискусия? Анди Уорхол е рисувал консервни кутии. Ама вие и на него му се подигравате. На Пикасо също му се подигравате.

Като прекараш нещо през този филтър, ще видиш как животът ти ще стане много по-спокоен.

Кристо, който сам си е финансирал всичките проекти обаче, е мишена за всичките псевдо моралисти и цъкащи с език дървени философи, чийто най-голям успех в живота е да пресипят ракията от дамаджаната в шишето без да разлеят.

На онези, който наричат Кристо „безродник“ и го обвиняват за това, че е избягал от България, не желая да казвам каквото и да било; те могат да идат да се…

Не.

Но избяга…

После цъкат с език, като видят изкуството на Кристо и викат: „пòгледни, за тоя боклук колко пари са похарчени! защо бе!“

Почвам в главата си – и аз не знам защо – да я чувам оная клета женица със сексапилното излъчване на „Татра“, дето крещи: „Пари-и-и! кой ще ни даде парииии!“

Правото да печелиш с измама, нагласени търгове, фалшиви фалити, кражби от обществени средства се приема като правото на по-силния. Правото на тариката. То се уважава и обожествява у нас.

Правото да си изкарваш парите с честен труд е „тъпотия“.

Сигурен ли си, че точно това ти е проблемът или просто вече преливаш от злоба?

Това е манталитетът на неможещите, впечатляващи се от силата, дребни души, непостигнали нищо в тоя живот. Малкият човек, който не мечтае да е голям, а мечтае някой голям да му разреши да бъде близо до него.

Тук се включва и българският хор: „Колко пенсионери можеха да се нахранят с тия пари!“

Ако не беше избягал, а беше останал в онази България, която беше „родина“ за малцина верни на един чужд режим и мащеха за всички останали, Кристо щеше най-много да го добута да стане учител по рисуване в някое забито училище, кръстено на тъп като гъба партизанин.

Да сложим дискусията за изкуството настрана, защото тя е безсмислена. Да се съсредоточим върху това как много хора (и особено в България) се забавляват като гледат в чуждото канче и си умират да казват кой как може да си харчи парите, кой кого може да е**, кой къде може да ходи и с кого.

Ето едно факсимиле от статия на някой си пич Пол Джоунс, бая кисел чичак, който на 11 февруари 1964 г. си е направил труда да седне и да напише цяла статия/коментар за това какви некадърници са „Бийтълс“ и как Ед Съливан не трябвало да занимава публиката с такива нещастници, които не могат да пеят и да свирят.

Защо го пиша това? Да не би да има годишнина от смъртта, рождена дата на Кристо? Не. Нали преди няколко дни обещах да го напиша, та ето – пиша го. Тогава се ровех в нагласите на особено киселите хора, които мразят празниците, та се натъкнах и на феномена „анти-Кристо“. Е, „натъкнах“ е много силно казано, не беше нищо ново всъщност, просто още не мога да свикна с тая нагласа у човешката глава – да посветиш толкова много енергия и усилие да изкажеш омразата си към нещо. Дори да го захаросаш под два пласта неумел хумор, омразата си прозира.

Сега, за да доставя удоволствие на българския мразител, ще кажа, че немалка част от критиките, които намерих към Кристо, не бяха от български страници и не бяха от българи. Така че не е само приказката за българския казан в Ада; не я омаловажаваме, но не се съсредоточаваме само около нея в случая.

Хрумвало ли ви е, че изкуството, за разлика от математиката, не трябва да се разбира, а да се усеща? Не, нали? Изкуството трябва да е добре нарисувана ябълка до чиния, на маса върху покривка? Или дърво на поляна до поточе? Да е ясно какво се вижда, та – не дай си Боже – да те накара да се замислиш.