Д-р Маргарита Тарейн: Болестта на тялото не трябва да се превръща в болест на личността

- Мъжете обикновено споделят по-трудно от жените. Заради представите, че трябва да бъдат твърди, те се въздържат от това да коментират някаква своя слабост, някаква уязвимост, която могат да изпитват...

- Със сигурност не е единствияният фактор, но да, има влияние върху общото физическо и психично състояние на човека.

Говорят ли мъжете открито за своето физическо и емоционално здраве?

Длъжници ли сме като общество на хората, които се сблъскват с тази болест – можем ли да направим нещо, за да се чувстват по-добре?

Доколко е важно позитивното отношение към живота, когато един мъж се сблъска с диагнозата рак на простатата?

Доколко начинът ни на живот влияе на онкозаболяванията и в частност на рака на простатата?

Какво е вашето послание към онези, които се страхуват да отидат на преглед, и към онези, които вече са се сблъскали с диагнозата?

Какво знаем всъщност за рака на простатата на този етап?

Мислите ли, че темата за здравето, за споделянето, е тема табу, наложена през годините?

Т.е. ние можем да насърчаваме пациентите да споделят своята болка?

платено съобщение

- Да имат по-голяма отговорност към себе си. Да мислят реално. Те имат право да се грижат за себе си. Да искат да отидат да проверят дали тялото им е здраво. Това не е „женско“, не е несериозно... Това е въпрос на отговорност към теб и към семейството ти, към хората, които обичаш и те обичат. Във всяка предизвикателна ситуация човек най-напред трябва да се опита да я приеме и след това да оцени трезво какво може да му бъде от полза, вместо да се бунтува и да продължи живота си добре, доколкото е възможно.

- Емоционалното състояние, в което човек се намира, докато преминава през различните етапи – на диагностициране, лечение, възстановяване, със сигурност е много важно за справянето му с болестта. Върху начина, по който живее в хода на лечението. Доброто психическо състояние допринася за лекото преминаване през процеса. Има моменти на пропадане и те са много нормални. И това хората трябва да го знаят. И близките също трябва да го знаят. Те си мислят, че ако човек е малко по-тъжен, по-емоционален, няма да може да се справи. Но позитивно не означава да прикриеш неадекватно онова, което не е наред, зад фасадата, че всичко е ок. Просто трябва да имаме едно по-трезво, по-нормално приемане на случващото. Пациентът трябва да знае, че губи много, но и много му остава, че животът продължава, не е излязъл от него, че може пълноценно да продължи да бъде мъж – както в семейството, така и в обществото. Бащата си остава баща, независимо от слабите моменти, в които може да попадне. За това трябва да се говори. За да могат мъжете да се почувстват отново мъже, бащи, съпрузи, професионалисти. Болестта на тялото не трябва да се превръща в болест на личността.

- Мисля че представите за мъжественост оказват едно доста голямо влияние върху начина по който мъжете се отнасят към чувствата и преживяванията си. Върху начина, по който ги комуникират с другите. Има една представа в обществото ни, че проявите на емоции са проява на слабост. И хората се притесняват от тези емоционалните състояния, които изпитват. Често те се затварят в себе си и избягват провокиращи разговори, които могат да отключат такива емоции. Чувстват се изобличени, изложени на показ, особено силно това се усеща при по-възрастните мъже.

- Мисля, че да. И това е нещото, което трябва да могат да правят близките. За това трябва да може да се говори в обществото. Както и за превенцията. Да се говори за тези бариери, те да отпаднат... Защото точно тези бариери, тези предразсъдъци стават основна пречка за ранното диагностициране на заболяването.

- Трябва да можем да им дадем повече комфорт да говорят за своето заболяване. Ние самите да сме по-отворени. Особено близките хора. Те трябва да могат да покажат на пациента, че той не е променил мястото си в тяхното усещане и в техните очи. Като общество трябва да можем да отворим малко повече пространство за страданието. Защото обществото ни притиска да бъдем винаги във форма, да сме силни, да се справяме добре, дори да надхвърляме своите възможности. И по този начин като че ли не ни позволява да се справяме нормално с подобен тип заболявания.

- Ще отговоря на този въпрос в чисто психичен план. Много ключово при това заболяване е усещането за дестабилизиране на символичната мъжка позиция – заради лечението, ефектите от него... подобно на случващото се при жените с рак на гърдата. Тези заболявания сякаш посягат на усещането за женственост и мъжественост. Защото и мъжествеността, както и женствеността, погрешно се отъждествяват с физически характеристики. А всъщност мъжествеността не е биологична характеристика. Тя е психична позиция. Но хората трудно излизат извън предразсъдъците и общите представи, за да могат да мислят за себе си така, както са го правили и преди болеста.

Д-р Маргарита Тарейн е доктор по клинична психология в областта на аналитичната психосоматика на онкологичните заболявания. Изучавала е психотерапия, психоанализа, специализирала е психоаналитична психосоматика към Институт „Pierre Marty”, Париж.

От 2010 г. сътрудничи на Асоциация на пациентите с онкологични заболявания като супервайзър на екипа от психолози и лектор по психоонкология за лекари и медицински сестри. Работи като клиничен психолог към Токуда Болница и Сити Клиник Онкологичен център.