Българите, Слави и чалга-патриотизмът

Българската публика го подцени?

Ето и неговия анализ:

За чалга-патриотизма

Чалгата като феномен

Вероятно защото никак не ни харесва преходът с новите му богаташи, с върволиците от емигранти и крадливите управници. Не ни харесва животът, в който се озовахме. Е да, ама той е такъв: кахър, майтапи, попържни, шемет. С една дума – чалга.

Струва ми се обаче време да се замислим за феномена чалга, който вече три десетилетия гневи и останките от социалистическата интелигенция, и приватизаторите на „автентичния“ фолклор, и новите проевропейски интелектуалци.

Към политологическата терминология у нас след „комунист“, „турчин“, „олигарх“ и „джендър“ тазгодишните избори прибавиха понятието „чалгар“. Ако искате да мразите някого, а той не се вписва в предните категории – имате още един повод за чисто естетическо гнусене, пише Ивайло Дичев за Дойче Веле.

В бързата си версия нашият фолклор пуска пиперливи шеги, осмива попове, султани, моми и ергени. При Трифонов тези трансгресии на добрия вкус в скечовете стигат много далеч – едни превключват канала, има и други, които завеждат съдебни дела. Понякога наистина е в повече. Но ще сбъркаме ако пропуснем самоиронията в онова, което прави. Виждаме го в розово сако, изплезен, на токчета, пее под акомпанимента на оркестър с име „Ку-ку“. Тоталният майтап може да е насочен срещу политици, като в емблематичната песен на анти-Виденов протестите: „Пътнико свиден, пътнико офф“. В други случаи кикотът е на нивото на детински абсурдизъм: „Вчера в детската градина ток удари двама-трима“. Или вземете прочутото „Ферари с цвят червен“, интерпретирано от умници като възхвала на комунизма заради червения цвят. Иска да се обади на господ-бог, да уредят някои работи като бизнесмени, само ако му намери телефона. С една дума: г-н Трифонов съумя не просто да овладее чалга културата, но и да ѝ се подиграе, благодарение на което и се задържа толкова дълго на един небосклон, където звездите иначе падат доста бързо.

Важна тук не е самата поп-фолк музика, която не е по-проста от споменатия рок, нито текстовете ѝ по-просташки от тези на американския рап. Подобни феномени другаде наричат „уърлд мюзик“ – местни етнически мотиви, адаптирани към поп-ритмиката. Ще чуете нашата чалга да звучи на балканските партита в Лондон и Берлин, където развеселени западноевропейци хапват кебапчета и хвърлят естетизирани гюбеци.

Нямам намерение тук да обсъждам политическите идеи на г-н Трифонов: те ми се виждат твърде прости и ултимативни, за да успеят. Може би тъкмо това се харесва на нашите съграждани, изморени от колебания, уйдурми, обжалвания, мнозинства и съдебни абракадабри. Новата звезда на политическия хоризонт обещава решителност – безапелационна като песните и скечовете му. А дали освен решителност той има и съответните политически умения, ще разберем скоро.

Обърнете се назад – има ли друга културна индустрия във времето на прехода, която без държавна помощ, без щатове, а и оплювана от всички големи медии да е успяла толкова много? Киното? Литературата? Сред нейните предприемачи е Митко Пайнера, който почва със съмнителни презаписи на дискове, за да стигне до транснационална телевизия, любима на нашите сънародници по света. Другият колос на тази нова култура – новият политик Слави Трифонов.

Първите я обругават, защото идва с новата капиталистическа класа, която показно потребява ограбеното, кара бързи коли, купува силиконови красавици. За музейните националисти чалгата е чужда, защото съдържа балкански, турски и дори - о боже! - цигански мотиви и така ни връща към онези османски времена, когато музикалните културтрегери са циганите, които разнасят „чалгията“ из региона. А ние, както знаем, миналото си консумираме само в крайно дестилиран вид. За третите пък чалгата е простотия, която ни излага пред чужденците – трябва да слушаме, значи евроатлантически рок като нормална средна класа, не да се кефим на едни ориенталски неща.

Разбираме ли сега защо почти една трета от нашите сънародници в чужбина гласуваха за Трифонов? Музиката за тях е родина. Едва ли следят какво точно става в България, какви закони има да се приемат и кой какво е откраднал, но емоцията на родното е неустоима. Във времето на италианското Рисорджименто подобна роля играе операта; хорът от „Набуко“ на еврейските роби, оплакващи прекрасната си, загубена родина, е подхванат от публиката, която с пеене прогонва австрийските офицери от залата; подемат го улиците, барикадите... Ще кажете Слави не е Верди. Не правя сравнение, просто опитвам да разбера емоцията, която успява да извика с „Облаче ле бяло“ в единствения си предизборен концерт. Разбрал е, че във всеки патриотизъм има едно такова дълбоко усещане за загуба, желание за завръщане – та дори у тези, които никъде не са заминавали.

Чалгата е един вид градски фолклор, макар че песните имат автори, а изпълнителите – хонорари. Фолклор, защото освен музиката тя включва телесни поведения, стратегии за свалки, грубоват хумор, хвърляне на салфетки и тъй нататък. За разлика от музейния фолклор, охраняван от етнографи и фестивални журита, чалгата адаптира традиционните мотиви към живота в града или - към новата родина, където е запратен емигрантът. Такива условно можем да наречем македонските песни от преди век, които хем напомнят за загубения роден край, хем се пеят в градските кръчми под акомпанимент на модерни инструменти. Турбо-фолкът, прототип на чалгата и румънското манеле, тръгва през 1970-те, точно когато Тито решава да отвори границите, за да попълнят емигрантите хазната му. Нов взрив на тази музика бяха 1990-те, когато се разпадна Югославия и музиката едновременно разпалваше национализмите, но и тъгуваше за пораженията, които те нанасят.

Ще кажете – забравям простотиите на Трифонов. Фолклорната музика в нашия регион има две версии: бавна, тъжна и бърза, весела. Когато следва първата, чалгата не се различава много от социалистическата естрада; впрочем също така нежен и кахърен в този си вариант е и далеч по-бруталният югославски турбо-фолк. Г-н Трифонов е всъщност много емоционален - случва му се дори да плаче на сцената, което странно контрастира с фигурата, прическата, самостилизацията му. Помага на деца с увреждания, бори се за разни сънародници, дарява пари. За този тъжен образ работи и слухът, че сам е болен и публиката чувства, че е страшно усилие за него да излезе на сцената, да стои срещу прожекторите. Ореолът на лично нещастие вероятно го разграничава в очите на хората от новата чалга-класа на показното потребление.