За саксията и мутрата

Осъзнах, че не съм водил шестгодишното ми момченце нито веднъж на българското море. Не съм му го показал. А бих искал да му покажа много неща. Бунгалата до Приморско, където като дете съм ловял костенурки. Имаше скакалци колкото цялата ми детска длан и какви ли не чудесии. Толкова невероятни, че няма нито едно електронно приложение, което да ги опише.

Бих го качил на дюните на „Каваците“. Зад тях навремето имаше будка и продаваха бира и цаца. Взимаш си бирата, цацата в една пластмасова тарелка и отиваш на дюната да си гледаш морето. Само внимаваш да не влезе пясък в цацата, че лошо. Ако дюната беше още там щяхме да седим горе и да си говорим за каквото си щем.

Искам да му покажа и многото скрити заливчета между Несебър и Равда. Да си спомня (а и да се похваля) къде съм спал под звездите. Как сме охлаждали дините в морето. И как се събират борови иглички от съседната гора, за да си ги постелеш върху скалите да не ти убива през нощта. По-хубаво от луксозен матрак е.

Сега там няма борова гора. Има плътна редица от хотели. Пет-, четири- и беш-ли-му-ма**ата- колко-звездни, но за сметка на това – нелепи. Направо млечен път има. От млечен бетон. А заливчетата ги няма. Усвоени са по някаква тайна програма за усвояване на всичко, което би могло да донесе радост.

И на Силистар ми се ще да го заведа. Да седим на пустия плаж и да гледаме облаците преди дъжд. И като завали да тичаме в морето, защото, когато завали, водата става някак си по-топла. Да му разкажа как водните змии не са опасни и не ядат хора, а жаби. И смоковете не са опасни. Дори са полезни, защото където има смокове няма отровни змии. Мисля, че там още има водни змии, но се губят в концесионните договори.

Един цял топъл следобед да го разхождам из стария Созопол с празните улици и надвисналите дървени къщи. Да усещаме как мирише на чирози и море, а не на евтина китайска пластмаса.

Днес и Магистрала до морето ни има построена. Дори магистралата преминава от магистрала в лунапарк. Чувал съм че на моменти много забавно друса и всеки има възможност да се пребие и да напълни новините.

А дори не сме станали повече хора. Намалели сме с почти три милиона. И преди ходехме на море. За по две седмици – стандартно. И чужденци имаше. Нали си ги спомняте? Германци, поляци, чехи, унгарци… Целия соц лагер ни се изсипваше и пак имаше природа, въздух и щастие. И някак това, което имахме, беше достатъчно. Като леглова база, говоря.

Един ден ще разкажа за всичко това на сина ми, но няма да съм му го показал. Защото как се показва нещо, което го няма? Той ще цъка с език, както аз съм цъкал когато майка ми ми е разказвала как в нейното детство в Перловската река е имало рибки.

А къде са саксията и мутрата?

В малкото непретенциозно къмпингче, в което съм в момента, от скоро има сложени саксии (изненадващо съвпада с инвазията на българи), за да не може всяка една мазна мутра да си паркира колата където си поиска. Саксиите са пълни с трева и пазят пространството да могат да тичат децата. На пръв поглед – незабележимо, но някак показателно. Да се осмисли и онагледи, че съхранението на красивите спомени започва оттук. И си струва да се покаже.

Освен това сутрешната гледка на море е по-хубава, много по-хубава от гледката на задната броня на колата на някой разпищолен дебил.