Как робството лека-полека си се върна…

Ето защо някои хора, например, не желаят да има оставка и служебно правителство:

За да съществуват обаче такива взаимоотношения между клиенти (частни или фирми) и банките, е нужно, както споменахме вече, някои да им даде цялата тази власт в ръцете.

Както виждаш, 2 от трите страни излизат печеливши. Просто ти си едната трета карък.

Разбирате защо доста (доста, доста!) хора, които имат някакъв бизнес, както и техните служители, чиито животи зависят от този бизнес, не само че няма да протестират НИКОГА, но и не са особено приятно изненадани от факта, че някой въобще протестира.

Робството днес се налага от чиновниците и банките. И е съвсем легално и законно, точно както е било и преди. Предложено е, гласувано е, прието е. И лихвите, и правилата, и задълженията ти, всичко им е подарено от законодателя.

Те си бутат работата и, според съвестта си, „подреждат“ процедурите или ги провеждат честно. И там има клики, кликички, племена и дружинки, които често се мразят помежду си, но са се научили да не си пречат. Много.

и продаването на човешки животи е било определяно като „законно“. Да, морално, правилно и законно са три различни неща. Но това, което вълнува чиновника е „законното“.

„Ех, колко е яко да не си в България“, е мисъл, която забелязвам все по-често да владее мозъците на българи, които някак са попаднали ИЗВЪН България. Пък било то и на почивка и за малко.

За да може една банкова система да те сложи на колене и да те притисне, ѝ е необходим голям ресурс от законодатели, които да създадат закони и правила, които да са в твой ущърб и изцяло в полза на банките. Понеже сме в България, това е лесно – тук е родината на евтините корумпирани законодатели.

Когато фирмата Х кандидатства за средства по европроект, тя в повечето случаи оставя финансирането си от Брюксел като залог за пред банката, защото има съфинансиране, както и има нужда от пари, с които да стартира, пък после да ѝ се възстановят от евросредствата. Тоест банката трябва да даде пари, но тя иска гаранции. Иска залог. Освен, че парите, които евентуално ще спечелиш, ти ги обещаваш на банката, в случай, че се издъниш с плащанията си към тях, допълнително залагаш и техниката, която искаш да купиш с тези пари. Да кажем машините за производство на обувки, ако си фирма за обувки. Измисляш някаква страхотна иновация за подметки, които помагат за плоски стъпала, да речем, идея, която може да промени живота на милиони хора по света. Вземаш пари от банката, залагаш си финансирането, ипотекираш си и машините още ПРЕДИ да си ги купил и зад*икът ти е вече собственост на банката.

В Англия, например, банките (колкото и мощни да са, като цяло) са подчинени от обществото до такава степен, че на рекламите им за кредити има огромни надписи (като на кутиите с цигари), които те предупреждават, че вземайки пари от тях може да си изгубиш жилището при ипотека, автомобила и друга собственост. Това е просто елементарен пример, който рисува линията на разликите. Нищо повече. Просто за сравнение – да си го предъвквате, докато четете следващите редове.

В този момент в държавата се случва сътресение, правителството пада и назначават служебен министър. Негово величество чиновникът е непоклатим, но пък процедурите се спират и евросредствата си стоят замразени. От банката си искат парите, но те не са ти преведени от министерството. Ти се опитваш да го обясниш на банката, но това е безсмислено. И дори да дойде новият министър скоро и да заработи (като по чудо) веднага, пак му трябва време „да влезе в час“ и да се рестартират процедурите. През това време банката си прибира дължимото. Ето така много фирми фалират.

Да, робството ти се налага от банките и чиновниците – чиновниците в Парламента (чиновници по душа, това е толкова жалко… и всичките пари на света няма да ме накарат да ви завиждам); и чиновници от министерствата. Едните плащат на другите, за да те направят теб длъжник. Ако не си длъжник пък, докато си жив, трябва да се молиш негово светейшество преподобният чиновник да не напуска и да не го разследват или гонят, защото тъкмо си му свикнал и на „ценоразписа“ с подкупите, и на капризите, и на графика, на всичко; молиш се и министърът да не се сменя, защото смяната е сътресение с вероятни фатални последици…

Защото (и това вече е „играно“) следва застои във всички процедури. Да вземем за пример министерството на икономиката. През десетилетията назад е доказано, че чиновниците и министърът не винаги имат пресечни точки в работата си. И, за да не задълбавам повече в това, ще го обясня така: министърът не е точно фигурант, разбира се, но неговата работа не влияе така силно, както си го представяме, на много от нещата. Той обикновено урежда, нарежда и подрежда своите си дела и делата на „големите играчи“, които зависят от него и му благодарят, както намерят за добре.

И, не ме разбирайте погрешно, става дума и за хора, които през повечето време се гордеят с родината си. Просто, както с болен роднина, за който се грижиш – обичаш си го, но си признаваш, че ти е по-спокойно и приятно, когато не е наоколо и се откъснеш поне за малко, че да си починеш.

Как, по дяволите, стигнахме до тук – е тема на толкова много разговори и анализи, че обемът на енциклопедия Британика няма да е достатъчен, че да го обобщи и побере. Но да пробваме с една троха поне от проблема. Чиновниците, банките и... любовта им към теб.