Неграмотността и егоизмът могат да убиват деца

- Какво смятате за явлението антиваксъри, определено от СЗО като най-сериозната заплаха на 2019 г.?

Има едни особени явления в съвременния свят, които са извън способностите на повечето от нас да проумеем, просто защото повечето от нас разчитат на старомодни неща, като логиката, например…

Ето какво смята той по тези въпроси:

И тези дни продължаваме да се балтавим, особено както имаме ограничения… препращат се деца между Трета градска—Пирогов, при нас… Ако сме на едно – няма да има такова препращане.

Но пък съвременният човек не спира да ни изненадва…

Поговорихме си отново с проф. Литвиненко по въпросите на детското здраве, защото това са неща, които не трябва да научавате от сайтовете, които ви информират по модела: една-жена-в-тролея-ми-каза.

… или сме свикнали, че „грижата за самия теб“ не може да е издигната на пиедестала на егоизма до такава степен, че да се самозабравиш, да се превърнеш в злобна, кисела лелка (или мъжкия ѝ вариант – има и такива) и да крещиш само: „аз, аз, аз, аз съм важен, само моето е важно, вие мрете!“

- Аз съм екстремист в това отношение! Готов съм с всеки един да споря, защото съм от малкото хора, които са виждали тежките усложнения, които се получават от преболедуване на някои от тези болести, за които сега има възможност да се предотвратят с ваксини. Аз бих ги питал те виждали ли са някога човек, прекарал полиомиелит (наричан също детски паралич – б.ред.). Няма как да са видели, защото откакто има имунизация, това не се случва. Преди много години (1984 г.) работех в Момин проход и тогава при мен идваха пациенти, прекарали болестта… заразени по времето, когато не е имало имунизация или са били пропуснати от имунизацията. Инвалиди… тежко инвалидизирани.

Проф. Литвиненко е ръководител на катедра по педиатрия в МУ – София; и началник на детска неврологична клиника в Специализирана болница за активно лечение по детски болести „Проф. д-р Иван Митев“. Ето тук можете да видите какво ни разказа наскоро той за пропастта между лекари и пациенти, създадена от новата здравна система и „пътечно“ здравеопазване, както и защо за него е обидно да търгува със здраве.

- Какво е отношението Ви към дадената зелена светлина за строежа на детската болница, след като и от Камарата на архитектите обявиха проекта за опасен, а арх. Бакалова го нарече „опасен компромис“? Какъв е най-добрият вариант за създаване на такава болница?

А по темите за невъзможната детска болница и още по-важната: защо има хора, които вярват на бръщолевенето на този или онзи, но не и на съвременната медицина и как със собствената си неграмотност и упорит егоизъм поставят в риск не само собствените си, но и твоите деца…

Българите винаги смятат, че трябва да има външна причина, за да се случи нещо в семейството или с даден човек. Сякаш няма как детето да има вродено заболяване, което да протича фатално, няма как да умре от това, че носи такъв ген; смятат, че щом е в болница, трябва да го спасят въпреки всичко, неизлечимите и непоправимите дефекти сякаш не съществуват… и изведнъж някой си казва: ами то започна всичко след ваксината… За доказани генетични заболявания; доказани с изследвания. Ние ги знаем тези случаи, но трудно можем да стигнем до всички и да ми го обясним, че не е вярно и че не е така!

В своя „екстремизъм“ съм стигнал до там, че ако ме питат: каква реклама да се направи на имунизациите, бих казал: да изберат няколко такива случая, да ги снимат и да ги показват, за да видят хората от какво ги спасяват имунизациите. Всичко друго са спекулации със страничните действия и ние го знаем това.

Второ: като невролог тук – в клиниката, съм виждал пациенти след прекарано морбили. Това, слава Богу рядко се случва, но случили се… води до субакутен склерозиращ паненцефалит – тоест една реакция към собствения мозък – той бива „изяден“. И това е резултат от прекараното морбили. Това може да се случи години след преболедуването. Детето започва да „изостава“, да оглупява. Накрая загива. Който го е видял това, няма и да си помисли, че няма да си имунизира детето. И няма гаранция на кого може да се случи.

И една друга логика… защото съм присъствал на такова едно обсъждане в Народното събрание… Беше внесен от „Атака“ един проектозакон за отмяна на задължителната имунизация – тоест да сме отидели към информирано съгласие. Няма да разказвам всичките дискусии, а само ето това: те не бяха наясно – тези, които претендираха да променят закона, не знаеха кои са тези заболявания, за които говорим, какви са усложненията, дали се води или не дадена имунизация, тоест толкова им беше тяхната информация, но нали… ще променяме закона! Какво остава за всички редови хорица, които никой не си е направил труда да ги информира…

Пак се заговори за правителствена болница вместо това. И трябваше да се запуши амбразурата. За N-ти път трябваше управляващите да се „измъкнат“ и решиха, че ще е това – детска болница. И тук колегите, с право казват: „ама това ли заслужават децата?; това ли заслужаваме ние?“ Аз ги успокоявам в друга посока: аз съм склонен и на този компромис, ако някой действително направи детска болница, защото съм толкова невярващ, че това ще стане… Камо ли да повярвам, че ще има детска болница, построена (хипотетично) някъде – в прекрасен парк, двуетажна, на голяма площ, с места за игра, с места за родители. Да, това е чудесно, само че аз не му вярвам. Не вярвам, че някой ще го намери това място – в София, която е достатъчно презастроена. Освен ако някой не ни подари Южния парк… да си го разделим с правителствена болница. Тогава нещата ще се решат.

При тази сграда, за която сега се говори, има две мнения, но това трябва архитектите да кажат. Разнопосочни са мненията, само че присъствах на срещата и видях, че никой не беше поканил конструкторa на тази сграда – който е жив и здрав. Човекът каза, че конструктивно сградата е в идеално състояние. Но пак ще кажа: не го вярвам – да стане това в обозримо бъдеще, дори ако всички усилия се обединят и вървят в една посока.

Просто „чудесно“ – два корпуса, един до друг, единият „инфекции“, другият – детски. С обща кухня, с обща стерилизация и т.н. И за това беше правена „първа копка“. Пак се разпределяха етажи, кабинети, както и в замразения строеж… ние все си разпределяме. Забрави се и това.

Само който не се е занимавал с ремонт и строителство, може да твърди, че това ще стане в рамките на една или две, или три, дори 5 години. Няма как да стане. Идеята обаче е, че трябва нещо да се прави, защото така докато си стоим, нищо няма да се случи. А решаването на огромните проблеми за педиатрията е точно в обединението на всички клиники ведно.

Сега и ние страдаме, и пациентите. Като започнем да препращаме, се чудим: какво ще стане, как се чувства този родител, докато се лашка между болниците, той не може да разбере, че това е в интерес на детето и ние нямаме друг избор, мисли си, че го разиграват. И не е хубаво всеки път да го обясняваме това на родителя, а после и на медиите, ако, не дай Боже, изходът не е благоприятен.

Тези, които се опитваха да променят закона, не знаеха подробности, камо ли хората. Е, как да вземат те „информирано решение“, за какво информирано съгласие говорим? Откъде информация за такова решение? Накрая аз само едно попитах: хубаво, аз искам да решавам за своето дете, то е мое. Ама какво да каже Петърчо от съседното семейство, който има заболяване, което не му позволява да бъде имунизиран. Петърчо, ако се разболее, ще умре. А как да не се разболее, като около него има толкова неимунизирани? Петърчо няма да се разболее, ако аз съм имунизирал моето дете и то няма да му предаде заболяването, което да го убие. Тоест – говорим за колективна отговорност. Да, има такава група хора, които по медицински причини не могат да бъдат имунизирани. Ние отговаряме и за тях, трябва да ги защитим. Как да стане това? Като околните максимално предотвратят разпространението на заразата. Само че тези – с претенциите – тях не ги интересува, че Петърчо ще умре, тях ги интересува, че можело, видите ли, евентуално да има усложнения. Редно е да се разбере най после: съвременната медицина максимално е изчистила тези ваксини. Нека не го забравяме това. Ако в миналото е имало някакви тежки реакции, сега такива неща са сведени до минимум. Няма как да очакваш, че някой лекар ще те съветва да правиш нещо, което е в ущърб на детето ти.

Това… може да влезе в Книгата на Гинес – от колко години и колко опита има да се строи такава болница… Някои ги преговарят, но не казват точната бройка. Имаше първа копка от Тодор Живков – забрави се; втората копка – която „стартира“ този строеж и той стигна до никъде… – замрази се; дойдоха промените – щеше да се създаде правителствена болница, имаше „обсада“ на болницата и щяха да я дадат за такава, тогавашният шеф-катедра каза: „Не ни върши работа“ – отказаха се; след това дойде един нов проект, който беше по времето на Сакскобургготски – корпус в двора на инфекциозна болница.

Тъй че болница категорично трябва да има, трябва да се подкрепят всички усилия, но няма идеално решение. Хубаво е всички, които имат претенцията, че са компетентни, да седнат на една маса и да се разберат. Аз не знам защо например министерството [на здравеопазването] не покани камарата [на строителите], когато взимаше своите решения. Защо тази камара не излезе с предложения, вместо само да оспорва министерството – а да му „поднесе на тепсия“ една готова сграда, на която те да подготвят плана и да кажат: ето, подаряваме ви я. Не знам. Аз знам какво искам и който ме е попитал, съм му обяснил какво се иска и какво е нашето задание: да има всички суб-специалности, касаещи децата, под един покрив. Това ще е от огромно значение и за обучението на лекарите, защото когато всичко е на едно място, може да се следи. Ако има някакви извънредни, важни случаи – на еди-кой-си етаж в болницата ни, аз ще взема студентите и ще отидем, за да се научат, да го видят, да го запомнят за цял живот. Когато този пациент е на три, пет или кой знае колко километра от нас, нито знам, че съществува, нито някой ще ми каже, нито можем да го видим.