Д-р Любомир КАНОВ: Едва 10% от българите гласуват информирано

- Вие бихте ли работил професията си тук, днес, в условията, които предлага нашата здравна система?

- Вие показвате, че не сте равнодушен към реалността, нито пък имате заблуди. Защо, с какви мотиви и надежди се включихте в създаването на КОД /Консервативно обединение на десницата/ заедно с бившия здравен министър д-р Петър Москов?

- Впрочем, защо след толкова години, прекарани в емиграция, се върнахте отново тук, на Балканите – „земи на мед и кръв”?

- Какво отличава психологическия портрет на българина днес, от онзи, за когото пише своите трудове Иван Хаджийски?

- Не е тайна, че от десетилетия насам повечето българи гласуват ирационално, както и вие самият наскоро казахте – срещу собствения си интерес. Какво е вашето обяснение, защо го правят?

- След последната ви творба „Стрела от тръстика”, издадена преди 8 години, работите ли върху нова книга и каква е тя?

- Не, нямам проблеми с реалността, надявам се. Мотивите и надеждите ми са, че някой ще започне с нормален глас и с аргументи на здравия смисъл, да сложи концепциите за дясно и консервативно там, където им е мястото.

- С нищо.

- Г-н Канов, френският философ Мишел Онфре твърди, че светът, в който живеем и се управлява от парите, унищожи разума, съзнанието, логиката...Това той казва по повод на поведението на непълнолетната екоактивистка Грета Тунберг. Но може ли да се твърди, че думите му са адекватни и за реалностите в съвременната политика и как, според вас?

- Един ваш колега в България – д-р Н.Михайлов бе казал, че десницата у нас е като хамелеон – сутрин са сини, вечер розови и обратно. В този смисъл, възможно ли е обединението вдясно под егидата на консерватизма като стара идеологическа доктрина, почитаща ценностите, просвещението?

- Аз съм работил около 13 години като български лекар и познавам някогашната здравна система, която народът помни като “безплатна”. Ние бяхме едни от най-ниско платените специалисти с висока квалификация. Бяхме бедняци, дори спрямо най-елементарните тогавашни професии, а към нас населението свикна да се отнасят с презрение, като към хора които са “длъжни”, поради това че са “положили клетва”. Не че някой знаеше за каква клетва става дума, но лекарите бяха сведени до вечни длъжници на народонаселението, на разположение и на безропотно служене на “дълга”. Хубаво. Но това бяха реални хора, които също имаха право на почивка, на добро възнаграждение за тежкия си труд и на достоен живот. Според комунизма обаче, те бяха “непроизводителни”, не произвеждаха видим продукт, не можеха да съкратят петилетките на три години, от техните кабинети не струеше пушек както от великите фабрики и заводи, тоест те бяха една почти буржоазна професия, практикувана на топло и респективно не принадлежаха към класата-хегемон. Отношенията лекар-пациент още оттогава в България са увредени дълбоко и много лекари днес или емигрират там, където ще получат уважението и заплащането, което ще запази достойнството им и ще им позволи да живеят като хора или постепенно ги деморализира, а в някои случаи дори ги прави нечовечни и цинични. Причината е, че в общи линии България запази повечето елементи от соц системата в здравеопазването, някои неща дори доразвали още повече и въпреки факта, че в България има достатъчно много страхотно добри лекари (има и добра школа по медицина), в общи линии нещата не са това, което трябва да бъдат. Народът не вярва на медицината, вярва в илачи, хомеопатии, билкарство, суеверия и интернетните самодиагнози. Аз не бих практикувал медицина тук, защото пациентите не вярват на своите лекари, защото има общности и индивиди, които редовно бият и мразят своите лекари и защото след Америка, където практикувах 30 години и се радвах на уважението, което заслужих с труда си, не бих понесъл униженията, на които взаимно се подлагат лекари и пациенти в моята Родина. Жалко е, но е така.

- Върху книга работят хора, които се смятат за писатели и в някакъв смисъл считат, че това е професия. Аз съм работил друго и книгите бяха за мен зов да изразя неща, които сами искаха да бъдат изказани и разказани по неизбежност. Защото ми се струваха важни. Писал съм някога без изобщо да си въобразявам, че ще бъда четен. Един от първите ми читатели беше следователят от Държавна Сигурност / бел.ред. Любомир Коцев, бивш следовател и адвокат, загинал при катастрофа с трактор/, който конфискува всичките ми лични тетрадки и записки. Каза ми по време на 60 дневното следствие за контрареволюционна дейност, че не харесва моите писания, не виждал позитивното за социализма в тях. Той беше поет. Издал бил стихосбирка с лирика. След 10 ноември 1989 г. стана капиталист, успешен адвокат и масон. Та, относно книгата, да, имам сякаш една готова книга с неща, мисля да я подредя с помощта на моите приятели, които са ми помагали преди, да я редактираме за печат. Но кой ли чете вече книги...Днешните хора публикуват и стигат до близките си по дух чрез социалните мрежи. Дано книгата да не се превърне в една архаична отживелица в близкото бъдеще, а да остане ценност за идните поколения.

- Д-р Николай Михайлов ми е не само колега, но и стар добър приятел. Не поставям под съмнение неговите дефиниции за онова, което днес в България се брои за дясно, макар че имаме своите различия. Неразборията на понятията, съчетана с пределно напрегнати дисканти на политическото говорене, плюс неизбежният български опортюнизъм да излезеш напред с лакти в сферата на политическото, както навремето при социализма хората се “пререждаха” на опашките за дефицитни продукти, в случая води до самозванството да се наречеш десен, когато си всъщност ляв и обратно. Аз обаче не съм достатъчно наивен, за да си въобразявам, че “широките народни маси” в България ще припознаят Консерватизма като своя идеология. Българският народ като цяло, а и по традиция, все още е дълбоко увреден от социализма и това, което го вълнува е “правилното” разпределение на общото или по-точно чуждото, но не и на своето. Преразпределението е, разбира се, под опеката на социалистическата доктрина и е тяхната територия за демагогия пред обществото и като така консервативните идеи за ролята на държавата, за правата на местните общности, за колективната и личната отговорност, за автономията на индивида и защитата му от колективистичните социални утопии на марксистките и леви прогресисти и пр., няма как да бъдат твърде популярни. Но това не означава, че тези идеи трябва да бъдат предоставени на платени самозванци, примерно Бареков и други подобни, които да развяват фалшиви консервативни знамена в Брюксел и другаде.

- Защото аз обичам тази трудна за обичане страна България, обичам нейният език и природа. Бях изгнаник по принуда, защото животът под комунистическа власт беше непоносим за такива като мен. Също обичам и безкрайно съм благодарен на Америка, тази още по-трудна, но много по-добре организирана страна, но сега съм тук, защото с всичките трудности и нелепости България вече е част от Европа и от онази цивилизация, към която мечтаехме да се присъединим. Да, далече е от идеалите, за които си мислехме, когато бяхме млади, но с малки стъпки все пак се приближава към нещо по-добро. Но животът дори в най-цивилизованите държави неочаквано притъмня и стана обект на мигрантски нашествия, тероризъм и верски конфликти, така че къде ли - сега или някога, е бил Рай? Балканите никога не са били особено рационално място за смислено съществуване, конфликтите и идиотизма са вечните ни спътници. Но преводът на гръцката дума "идиот" е всъщност частен, обособен, различен и особен човек. Такива сме, такива ще си останем, изглежда. А и нашият живот постепенно отмина и се състои предимно от праха на нашите битки,спомени, разочарования и сбъднати или несбъднати надежди. Но аз вярвам, че новите поколения след нас ще живеят в много по-добра България. Сигурен съм в това, стига да не я напуснат завинаги, защото тогава тя ще престане да съществува.

- Мисля, че вметнах нещо по-горе за особеностите на българската менталност, в най-общ смисъл. А сериозно казано, без да си въобразявам, че мога да кажа нещо за българската национална психология, защото моята специалност не е социалната антропология, смятам че всички народи понякога и всъщност доста често, правят грешки в своя избор. След 10.11.1989 г. българите избраха комунистите да ги управляват отново. Това казва много, то видоизмени пътя на България за дълго. След това избраха Виденов. И прочие. Българите не са единно цяло, ние се състоим от много пластове различни хора. Около 10% вероятно знаят за какво става дума в политическото пространство и гласуват информирано за това, в което вярват. Огромното мнозинство гласуват според това, което са чули от телевизора или са прочели от вестниците, които достигат до тяхното населено място през разпространителския вестникарски монопол. Има интелигентни хора, които са отвратени от това, че техният глас и политическо участие ще бъде осуетен и анулиран от гласа на неграмотни и платени множества, които са малцинства само на книга, но са всъщност активни електорални мнозинства. Тези информирани граждани често абдикират от така структурираното политическо и изборно представителство в привидно и номинално демократични условия. Въпреки това, в крайна сметка, единственият начин нещо да се промени все пак, е да се участва в политически представителства и в онова толкова презряно от нас нещо, което се нарича партии и да се гласува за тях. За хора с моите възгледи - това са консервативните по дух партии, а за предпочитане заедно и обединени.

- Според мен статията на френския философ Онфре е забележителна със своите прозрения и с анализа на това подобно на киборг дете Грета Тунберг. Това е прецизен прочит на съвремието ни, което е все толкова податливо на колективни лудости, колкото и по времето на детските кръстоносни походи или на хорото на Свети Вит със сцените на масови индуцирани хистерии. Поради факта, че най-ниският общ знаменател на човечеството винаги ще има превес над разума, просто заради численото превъзходство на невежите, всеки силно емоционализиран призив към колективното безумие ще намира отзвук в глухото подражателно усърдие на масите. Основното е да се намери умел подстрекател и недоволството от това, че животът на повечето хора е в крайна сметка един провал спрямо техните очаквания, да се излее в протест срещу някакъв реален или мним виновник. Истината за това, че хората наистина унищожават и замърсяват своята най-непосредствена среда, като изхвърлят боклуци, прах, сажди, пластмаси навсякъде в природата около себе си, че трови редките птици или избива животински видове, изобщо не е проблем на климата на планетата Земя или на парниковите газове. Това е безобразието на подивяващи и все по-многобройни популации хора, които отказват да се грижат за себе си и за своето непосредствено обкръжение и изхвърлят своите отпадъци около себе си, в реките, в моретата. Това са Китай, Индия, Индонезия, Африка, Филипините. Не е Германия, нито развитият свят, срещу който е така гневна Грета. Аз няма да правя разбор на нейния психиатричен статус, но ще кажа, че злоупотребата с деца или подрастващи за политически или рекламни цели се нарича Педофрастия. Няма наказателна отговорност за това, но би трябвало да има.

Диспансерът беше разрушен, а на неговото място сега се издига модерна жилищна сграда. През 1984 год . успях да замина за Канада при брат си “невъзвращенец”, взех всичките си изпити по цялата медицина отново и научих английски, след което заминах за Тексас и работих в една Университетска болница 3 години. След това започнах работа в Ню Йорк и Лонг Айлънд, бях Директор на Клиника и развих успешна частна практика. Роди ми се син Александър, написах няколко книги, една от тях, впрочем първата, “Човекът-Кукувица” спечели Наградата на Българските Писатели. Живях почтено и помогнах със своята професия на мнозина в България и Америка, които ми бяха благодарни. И аз съм благодарен за това, че животът ми беше труден, богат и интересен, както и за това, че съм все още на тази земя.

Визитка от първо лице: „Роден съм в Банкя, през войната, няколко седмици след 9.9.1944 по причина, че София е разрушена от бомбардировки. Това са онези сто кървави дни, когато комунистите беззаконно си отмъщават на “фашистите и капиталистите”. Раснах, учих и живях своето детство и младост на улица “Джовани Горини” и в Лозенец, на улица "Вишнева". Завърших гимназия, бях войник, защитаващ родината от НАТО, гърци и турци две години, след това кандидатствах, бях приет и завърших медицина с отличие в София през 1971 г. Исках да стана психиатър и съответно бях по разпределение в Ломската Психиатрична Болница-бивш затвор, понастоящем купчина бетонни отломки, обрасли с храсти. Бил съм и участъков лекар в Радомирско, психиатър в Курило и в Психодиспансера в София, където ме арестуваха през 1977 год. Арестуваха ме за контрреволюционна пропаганда и за приготовления за бягство от НРБ.