Убихме още едно дете. Но тя е статистика, спи спокойно!

P.S. Мария е била родена със Синдрома на Даун. Знаете ли какво нямат хората с този синдром?

А Мария ли? Тя умря.

Важното е, че „официално“ всичко ни е наред и според главните машинисти на републиката, вървим напред и нагоре. Важното е да се преструваме по-добре, тогава може и сами да си повярваме.

Вие, докато четете това, може би се натъжавате, други изпитвате гняв, но, бъдете сигурни, че те си остават за вас… Мария е статистика. И реално не е ничия отговорност. Чудите се „добре де, как спят нощем тия хора!“

Днес не мога да използвам хумор и сарказъм срещу убийствената реалност.

Днес тези, на които се подиграваме, убиха дете.

Днес, уважаеми дами и господа, освен предложението плащането да бъде одобрено, се случи и още нещо. Мария умря.

Ето ви един смразяващ кръвта цитат:

Живеем в държава, оставена да се управлява от „неофициалното“. Никой не поема инициатива за нищо, защото утре, когато шефът му е в лошо настроение, ще има повод да го нахока, дори накаже или уволни.

Здравната каса е едно от най-удобните за източване канчета на света. Хора с вили, лимузини, апартаменти не с балкони и тераси, а със зимни градини… спят чудесно нощем, не ги мисли!

Знаеш ли защо? Защото системата сме ние. Аз. И ти. А ние, нека да сме честни, не струваме. Не сме много готини хора.

И така… докато не ни закопаят в студената земя.

Лошото е, че можем да си пишем и говорим, докато остареем, но нищо не се променя. Нищо.

Мария ли? Мария умря.

Не ги мислете, спят си чудесно.

Не забравяй – системата сме ние. Системата си ти. Аз. Ние. Не може да пикаеш в общата кофа, а утре, като бръкнеш с канчето, да се възмутиш от миризмата и цвета.

Не му пука, ако нищо не капне в негоя джоб.

Никой не поема инициатива и защото от поколения е научен да не се набива на очи, да е по-нисък от тревата и никой да не го знае. Освен счетоводителката, която прави заплатите.

Никой не поема инициатива и защото просто не му пука.

Никой не поема инициатива и защото смята, че получава по-малко от това, което заслужава и съответно… „нема им работим на тея!“ А Мария ли? Тя умря.

Никой не прави нищо, защото утре идва сополът, „човек на човека“, унищожава го и слага своя модел на това място.

Но, съжалявам – днес не е денят…

Официално имаме здравна каса, здравна система. Неофициално мрем като мухи.

Официално имаш права, но неофициално избягваш да си ги търсиш, по причини, сходни с вече описаната.

Официално сме в ЕС, неофициално сме посмешището на ЕС.

Официално сме горди, с традиции, дали писменост, религия, наука, неофициално злобеем срещу американците, защото не са чували думата „България“ и не знаят какво е това нещо, а европейците ни смятат за получовеци.

Тя беше жертва на двете най-безлично унищожителни причини: алчността и безразличието. Чиито извор сякаш е в България.

Тях ги наричаме „увредени“.

„Скандал избухна около лечението на болното дете, след като семейството чака почти 2 месеца здравната каса да одобри плащане на противотуморни лекарства и накрая получи фактура за почти 14 хил. лв. От здравната каса обясниха, че при кандидатстването майката не e представила всички документи. След като се събрали, се поискало и становище на експерти. Така до днес, след като скандалът гръмна и се предложи плащането да бъде одобрено“.

Мислех да пиша за смехотворните изказвания на Ангелкова, че Черноморието си е добре и хич даже не е презастроено, че дори и предлага добро качество на обслужването; щях да добавя и нещо смешно за „войната“ срещу шума; щях да се присмивам на някой депутат или бизнесмен, „законотворец“ или друго социално недоразумение; щях да ползвам картинки, шеги, вицове…

А те са това, което щяхме да бъдем ние, ако нямахме нашите увреждания… тия, дето вече ги изредих: алчността, злобата… Ние - „нормалните“, сме пълни с тези увреждания, но си ги обичаме. Благодарение на тях правим системата такава, каквато е. И, защото Мариите ни напомнят какъв отпадък сме, ги елиминираме. Буквално.

Днес мога да изкажа съболезнованията си на близките на 6-годишната Мария, която загуби битката с левкемията и олигофрените бюрократи, които решават кой ще живее и кой ще умре. Днес. Или утре. Ти. Или този до теб. Всички сме им „клиенти“ или потенциални клиенти.

Една държава, оставена на „неофициалното“, властващо над официалното. Официално можеш да се оплачеш от всичко, неофициално – внимаваш от какво се оплакваш, защото онзи с дебелата пачка, чийто интерес ще настъпиш, ще те настъпи по врата. И на него не му трябва да го прави „официално“, той ще те пребие неофициално, а „официално“ по това време ще е бил на почивка в Майорка.

Като гледам, пълно е с такива – повярвали – веят партийни знамена, радват се, че чак се вдъхновяват от партийните си лидери. На тях само „враговете“ им пречат – ония от „другия отбор“, червените мразят сините; сините мразят червените; един друг се обвиняват за блатото, в което се киснат. А времето си минава.

Моля те, не ме питай „как може такова нещо!“ и не ми казвай: „ей, съсипàха я тая държава!“ Това трето лице множествено число е много лицемерно! А „как може“ – знаеш много добре. Избърши си ръцете от нафтата, която открадна от служебната кола току що и иди се извини на съседа, че му надра колата с ключ, защото ти е спрял на мястото. После може да обсъдиме „как може такова нещо!“ и КОЙ „съсипà държавата“.

Нямат злоба, лошотия, липсва им завистта, липсва им удоволствието от това да причиняват болка, да нараняват, липсва им двуличието, просто не го умеят… липсва им алчността – не разбират защо трябва да имат толкова много неща, които не им трябват.

От една страна има източването и унищожаването на здравната система, от друга – безразличието на чиновника, който мрази всички, работата му е под достойнството му, а пациентите… ги предпочита мъртви, защото мъртъвците не искат нищо, не мрънкат, не викат, не молят, не ти се налага да си мръднеш пръста за тях.

Политиците ни, корумпираните „законотворци“, съдии, прокурори, общинари, некадърните ни футболисти, крадците на едро и дребно, тарикатите – всички те сме ние. Не са дошли нито от друга държава, нито от друга планета. И когато те – онези „лошите“ лошуват, другите не ги мразят заради лошотията им, а ги мразят от завист – че няма малко и за тях. Когато лъсне скандал с апартаменти/далавери/къщи за гости/рушвети/фондове/ремонти/корупция, по-малко се чуват думи на възмущение, а по-често се чува: „що няма кой и на мене да ми даде?“ И, не дай Боже, някой от тези „размечталите се“ някой ден да стигне до пост, който да му позволи да си сбъдне „мечтата“ – бърка с две ръце в кацата.