Нито ще забравим, нито ще простим, червена чумо!

„Ако някога се запитате, къде са изчезнали известните родове на революционери и будители от нашето Възраждане, ще намерите един тъжен отговор.

„Тогава беше евтино“…

Внукът на Бачо Киро - героят от април 1876 г., генералът от пехотата Теодоси Даскалов е осъден от т.н. Народен съд и разстрелян на 1 февруари 1945 г.

Внучката на баба Тонка е разстреляна със съпруга си 2 срещу 3 ноември 1944 г. край Русе“.

Генерал Владимир Вазов е репресиран и издъхва на 25 май 1945 г. в Тетевен, а гробът му е заличен. Двама от синовете на генерала също са репресирани.

Племенникът на Иван Вазов - д-р Иван Кирков Вазов е осъден на смърт от т.н. Народен съд и разстрелян на 1 февруари 1945 г.

Четиримата сина на Райна Княгиня, за която на 20 април всички се надпреварват да пеят "Кой уши байряка" са или убити веднага след 9-ти септември или умират в лагерите.

Александър Томов/личен архив

А ето ви и една справка, която случайно намерих. Предоставена от Войните на България (@bgwars):

Днес е тъжна дата. Черна. А два пъти, не – сто пъти по-тъжна и черна я прави фактът, че онова, донесено от Червената чума някога, е още тук.

Аз ще сведа мащаба до по-малки и по-лични истории. Част от онези – милионите, които, като малки тухли в стената, изграждат цялата картина, сглобяват целия пъзел на садизма и ужаса.

Александър Николов, известен като Сашо Сладура. Роден 1917 г. в Плевен. Баща му е един от създателите на Борисовата градина. Завършва италианско училище в Пловдив, френския колеж в

Армията ни е била съставена от хора с боен дух, готови да умрат за родината. След това – пълна с отрепки и некадърници, дебелаци с пагони, неставащи за нищо друго, сложени там с връзки.

Всички подвизи, с които сега някой се гордее, идват от армията ни преди комунизма.

Вторият път е изпратен в Белене от комунистите – явно от благодарност, след като вземат властта. Причина? Не е искал да влезе в смрадливото им ТКЗС.

Да, глупако, сега плащаш сметката за онова ядене тогава!

Друг мой прадядо – Фьодор, е принуден да бяга от Русия, когато червените превземат родината му. Принуден е да бяга чак във Франция, за да се спаси.

Другият ми дядо – народен представител, опитвал на няколко пъти да се застъпва за хората и нуждите им (колко наивно); позволил си няколко пъти да пита „другари, за това ли се борихме?“

Ето я първата, неизвестна за широката публика, споделяна само между преките участници и техни близки:

За сравнение: Германия дари 12 милиона евро на Русия по повод 75-ата годишнина от края на опустошителната блокада на Ленинград.

Зам.-председател на Парламента – Валери Жаблянов, говорейки от името на партията си, заяви, че Народният съд е бил „Необходимо и неизбежно военновременно ПРАВОСЪДИЕ“.

И със страшна сила и в момента се опитват да ни подменят истината и историята и да промиват главите на децата, че по „онова време“ било много хубаво. Слепи ли бяхте или не помните?

Мога да продължавам с личните истории, но не искам да превръщам това в автобиографична справка. Просто исках да знаете, че не „стрелям напосоки“, чел нещо, чул нещо. От първа ръка е, да знаете! И не, нито ще забравя, нито ще простя.

Може би е вярно, че всеки народ си заслужава съдбата.

Плачът по комунизма е просто жалък плач на празни глави по един строй, който им осигурява ядене, когато те са некадърни сами да си го осигурят. „Тогава всички имаха работа“… да, и най-некадърните, резултатите с поколения ще ги гледаме.

Пловдив, а след това учи в консерваторията в Прага.

Поколенията се сменят, комунизмът си остава. Още е тук. Децата и внуците им сега са бизнесмени, областни управители, шефове на банки, депутати. Те са си тук и нищо не се случва без благословията и знанието им.

Последвалият страх е родил апатия, която властва и до днес. Хората по инерция не смеят да се опълчат на статуквото, защото от „онова време“ още си знаят, че е опасно, а и няма смисъл.

Резултат – изгонен, живот – зачеркнат.

Роби.

Сашо Сладура е пратен в лагера в Ловеч, където след няколко дни на изтезания е убит.

Та, синът му – Михаил Димитриев, е живял със семейството си – съпруга и синът му – Радко, кръстен на дядо си, в тяхна собствена сграда на софийската улица „Хан Крум“, на т.нар. Малки пет кьошета.

Това не е случайност – пасмината не пропуска да напомни на робите кой е господарят им.

А най-лошото е, че робите си милеят по поробителя. Цветя му носят и песни му пеят. С радост му дават и последните си стотинки за смешни проекти и други кражби. И не дават дума да се продума срещу него. Това не е Стокхолмски синдром. Това е… не знам какво е това. Тази чутовна глупост все още няма име. Български синдром да го нарекат трябва. Държава, в която Бай Тошо Тиквата и съветския агент Гошо Тарабата (Г. Димитров) – предателите на България, са тачени и хора си спомнят за тях с „умиление“, а хора като Георги Марков са преследвани и след смъртта им и заклеймявани.

Адвокат Димитриев много често по време на Царска България помагал, безвъзмездно (обяснявам за четящите тук комунисти – това означава „за без пари“) на съдени комунисти, защото ги съжалявал и имал някаква будна съвест и чувство за справедливост и му се струвало, че някои от тия клетници са съдени несправедливо. От благодарност, когато взели властта, червените дошли една нощ пред дома му. Извели го насила, качили го в джипка и повече никой не го видял. Безследно изчезнал.

Викали му Сладура, защото бил душата на компанията, интелигентен, обичащ живота, забавен. Обичал да разказва вицове срещу властта. Тоест срещу скотовете, комлексирани, които един виц за себе си не могат да изтърпят; неграмотните вмирисани селяндури, сложени на върха на една псевдо-държава, дарени с възможността да се разпореждат с живота на милиони за свое развлечение.

Впило зъби и нокти в плътта на България. И не мисли да се пуска. Напротив – получава все нови и нови сили, захранвано от чужди агенти и безграничната алчност на продажни българи, готови да разчленят и сервират на поднос родината си – за няколко сребърника и снизходително потупване по въшливата глава.

Дата, която слага край на развитието на България. Слага край на мечтите на поколения. Още сме в блатото и още поколения ще сме в него. Пропагандата се грижи да ни държи накиснати и да не ни пуска. Чекистите по-скоро ще се пукнат, но няма да ни оставят намира.

Днес е Денят на признателност и почит към жертвите на комунизма. Може би най-черната дата в историята на страната ни. Дата, която слага началото на братоубийствен режим. В който българи унищожават българи. Поправка: по-скоро „садистични човешки отпадъци с българско гражданство“ унищожават българи.

Знам, че във всяка държава, по всяко време има утайка. Но тя си стои там – на дъното. А това, което червените престъпници са направили някога, е да вземат черпака, да грабнат от дъното и да сложат утайката на върха. Най-неграмотните, най-злобните, криминалните, садистите, безродниците, готовите да затрият живота на близките си само и само да се издигнат, съветските агенти, УТАЙКАТА. Тя е станала господар.

И сега, в момента има някой, който чете това и газ пикае от яд, че в България вече има нещо като свобода на словото и някой му обижда любимата партия и диктатори. Едните са осребрили вече „любовта“ си към партията – сега са бизнесмени, другите са обикновени тъпа… обикновени заблудени хора, пълни със злоба и с добре промити мозъци. Спокойно, другари, аз само си пиша, сипете си една водчица и замезете с краставичка, ще ви мине.

Малко след това в апартамента се появил, заедно с въоръжен милиционер, другарят Русев (името е истинско, не е измислено – ако си жив, дано да четеш това, другарю Русев, вмирисано подобие на човек, или някой от наследниците ти…). Съобщили им, че апартаментът вече е негов. Точка. Радко и майка му били „великодушно“ оставени да обитават една от стаите. Срещу наем. С течение на годините другарят се опитвал многократно да се възползва от вдовицата (знаете какво имам предвид); държал се свински; унижавал нея и и сина ѝ – внука на героя от няколко войни. Той – другарят – внукът на някой вмирисан цървул.

Мой дядо – „син на враг на народа“; писмото го преследва цял живот. Кое писмо ли? Онова, което, когато разберат къде се е скрил и се опитва да си намери работа, другарите изпращат на местния комунистически бей; онова, в което „предупреждават“, че „при вас е пристигнал враг на народа“ и след което вече няма място за него там. И така – от парашутист става миньор.

Моят прадядо Гено също, по някаква причина, е помагал на комунисти по времето, когато хитлеровите войски са България и вятърът в България е бил страшно антикомунистически. Червените са били преследвани и прадядо ми им е помагал – криел ги е, хранил ги е, давал им е убежище. Заради това е изпратен от фашистите в Белене.

На този ден през годините са излизали материали, статии, публикации за садизма на червените предатели, за убийствата и терора им. Всички сме ги чели. Знаем как се промени ходът на историята и как все още плащаме за алчността на съветски агенти като Георги Димитров, известен още като Гошо Тарабата.

Но не винаги сме били такива. Преди да дойде червената чума и да смачка всичко, България и българите са имали дух. Имали са култура, а не смешка с дъх на соцреализъм и чесън. Дори „вярващите“ комунисти Смирненски и Вапцаров са имали полета за изява – периодични издания, които са ги публикували. Те самите… комунистите, щяха да са първите заврени в миша дупка от властта след 9 септември, за да не задават въпроса „другари, за това ли се борихме?“

Обидно е, че никой комунист досега не се е извинил за безчинствата, убийствата и садизма, напротив – носят цветя на паметника на Тошо Тиквата в Правец и се снимат горди там – наследниците от БСП. Капка срам няма в тях… какво говоря пък и аз – комунист и срам…

Печатите по краката, жандара с машинката за подстригване, лагерите за разказване на вицове, затворената граница, за да не избяга някой от социалистическия рай, възхвалата на терористите? И сега ми се свива сърцето, когато някой 20-годишен каже, че по „онова време“ си е било хубаво. Нямало кражби, нямало убийства, нямало бедни. Имало е, умнико, но е било забранено на медиите да ги съобщават. Излязоха и продължават да излизат отчети от дейността на МВР от онези години и там си е записано, че са били разследвани хиляди убийства, грабежи, изнасилвания, кражби, побоища и т.н. Но във вестниците – социалистическо бъдеще и борба срещу капитализма и фашизма.

Радко Димитриев прекара целия си живот в нещо като бавно самоубийство. Никога не преживя обидата и гнета на червения ботуш. Умря сам. Едно от паметните събития в живота му е посещението в село Радко Димитриево, където местните го посрещат като герой. Абсолютно тайно от властите посещение.

Семейство Димитриеви са дарили сградата на държавата, когато червените откраднали властта, подпомогнати от окупаторската червена армия и съветската власт. Оставили си само един апартамент, в който да живеят. Но държавата решила, че и това не е достатъчно. Не, алчността и удоволствието да се разпореждаш с нечий живот никога не се засищат. Взели им и него. Насила.

Синът на генерал Радко Димитриев се е казвал Михаил Димитриев и е бил уважаван адвокат в София. Да, същият генерал Димитриев – участникът в Руско-турската война; Сръбско-българската; Балканската война; Междусъюзническата и Първата световна война.

Те някога са унищожавали до девето коляно и са убивали/пребивали/смачквали всеки, дръзнал да говори добро за стария строй. Те са подменили всичко наше с изцяло „тяхно“. И ние си въобразихме, че ще ги разкараме с „мирен преход“? Че ще изтръгнем кърлежа с песни и търпение? Че ще се отървем от садистичните хлебарки с лукчета и лимонада, вместо с Райд и отрова? Ха!

Трябва да призная, че намирам за интересна и символична иронията, че днес, освен Ден на признателност и почит към жертвите на комунизма, е също така и Трифон Зарезан – когато един народ трябва да си спомня, същият народ пие и се напива. Било е и ще бъде така.

Унизително е мемориалът на избитите от червената пасмина да е едно джудже в сравнение с все още стоящия паметник на съветската ария – символ на поробителя. И си го бранят товарищшите, не дават да се пипне, че чак и денонощна охрана му лепнаха, защото полицията ни също явно трябва да работи за тях.