Тази шайка пороби народа си

Историята е вдъхновена от реални събития и личности

Димитър се събуди и се огледа малко стреснато, защото, поради напредналата му възраст, през повечето време в главата му беше все още 1962 г.

Дамата в бяло изглежда нямаше намерение да се спира и обясняваше как според нея всеки, който не е съгласен и критикува, е посочван за враг.

Вратата на стаята се отвори.

- Тате, пак ли си говориш с телевизора? Време е за хапчетата.
Коя е тази дъртачка и защо му вика „тате“ не можа да разбере Димитър. Опита се да се дръпне от нея, но тя с премерена хватка го придърпа и му тикна някакви хапчета в ръката.

Налагаше се на по-малката му дъщеря, която се грижеше за него, да му обяснява преспокойно къде се намира и най-вече коя година е. Тя беше свикнала. Обикновено всичко завършваше с Димитър, седнал по пижама пред телевизора и купа супа пред себе си. Това го успокояваше и занимаваше по цял ден. Което пък беше добре дошло за всички около него.

Изведнъж кръвта на стареца се смръзна, защото чу и видя нещо опасно и вражеско. Някаква засмяна жена в бяла премяна говореше нещо лошо против властта. Под лика й в телевизора беше изписано и името й – Корнелия Някоя-си. Та, въпросната Корнелия каза:

- Държавата ни се управлява от шайка… - каза Корнелия от телевизора.
- Ти на кой ‘ше викаш „шайка“, ма! – репликира дядо Митко телевизора.
- … тази шайка пороби народа си… - продължи Корнелия.
- Това момиче си го проси. Как си затри живота! Плаче си за Скравена… плаче направо.
- … тази шайка си създаде правила и закони, които се оказаха безнаказани… - продължи нахалната Корнелия.
- Кой ги пуска тия по телевизията! – възмути се дядо Митко и продължи да си мърмори на глас: - Имаше един такъв „устат“ като тая, Сашо Сладура му викаха. Много му знаеше устата да се прави на свободен… че и вицове да разказва за другаря Живков и за другаря Червенков. Ама моя приятел Спасов му видя сметката. Като куче го убиха в Ловеч миналата година. И за майтап го писаха „умрял от ангина“, ми разказа Спасов. Хе-хе-хе.

- Точно така – каза си дядо Митко, - враг на народа, се казва, не просто враг! Прави са хората да ги обявяват за врагове, щом клатят Партията и Народната република. Изтрябвалото ти е на тебе, моме, свобода да критикуваш, я марш да си сготвиш на децата!
- На всеки такъв му се затваря устата – продължи Корнелия, - Народе, посегнаха на най-святото ни, на правото ни да мислим свободно, да говорим свободно, да имаме различно мнение и да бъдем хора с достойнство.

Последното за малко да докара инфаркт на дядо Митко. Ченето му увисна. Главата не му побираше кой е позволил на тази жена да говори такива работи и то по телевизията. Да не би да се задава контрареволюцията! Да не би Запада да е на прага? Да не дойдоха американците! Старецът механично погледна към чекмеджето, където си мислеше, че още стои старият му „Макаров“.

Последва дълбока въздишка на примирение от жената, която се готвеше да направи нещо за хиляден път в живота си: да обясни на баща си, че не е 1962 г. и да се опита да го въведе в настоящето. Обясни му, че Корнелия всъщност е от „наш‘те“ и че вече може да се говорят такива неща по телевизията. Обясни му какво е БСП.
- Значи това са наш‘те, а? – посочи той телевизора с кокалестия си треперещ пръст.
- Наш‘те са.
Старецът се успокои.

Изведнъж го осени още една мисъл:
- А какво стана с моя приятел Мирчо Спасов, дето направи лагерите в Ловеч и в Скравена?
- Умря отдавна.
- Ц-ц, лоша работа. А какво стана с децата му?
- Станаха босове, тате.
- Останали са боси!? Горките… - В този момент дядо Митко се зазяпа по телевизора и се разсея, а дъщеря му използва момента да се изниже от стаята. Разсея го вида на пищна бабичка с червена тениска, на която пишеше: „Социализмът е секси“.
- Социализмът е какво…? – примигна глуповато старецът.