Гвелфи срещу гибелини, ама по български

В исторически контекст крайната битка е спечелена от гвелфите, поддръжниците на папата. Остава само да разберем кои ще са гвелфите в нашия случай и кои – гибелините.

Преди това политическото съревнование между родните гвелфи и гибелини трябва да излъчи победителят на европейската арена. После идва ред и на местния избор на ,,алтернатива’’.

През XII-XIII в. историята на средновековна Италия е белязана от една особено ожесточена борба за надмощие, противопоставяща от една страна религиозните ценности и разбирания на гвелфите, а от друга – светските принципи на управление на гибелините.

В този аспект не е съвсем ясно как точно БСП ще реагира, за да излезе от президентската сянка, защото в момента държавният глава не прави услуга нито на себе си, нито на партията, която издигна кандидатурата му. В годината, в която предстоят два изборни процеса, водещата роля по отношение на демонстрирането на остра, провокативна и запомняща се опозиционна реторика би трябвало да принадлежи именно на БСП, а не на т.нар. обединител на нацията. БСП е длъжна да даде солидна заявка, че иска и може да бъде равностоен политически опонент на ГЕРБ и достойна тяхна алтернатива, разбира се. Вместо това от Столетницата сякаш вървят в обратна посока. Няма как БСП да претендира за алтернатива на която и да е власт към момента, предлагайки единствено някаква силно абстрактна и спорна ,,Визия за България’’, която според доста експертни оценки е силно преувеличена като предизборна програма и почти нереализируема като намерение. Не бива да се подминава и вътрешнопартийната проблематика в отделните структури, изграждащи БСП – има ли недоволство срещу Нинова? Има ли опозиция срещу нея и ако ,,да’’, респективно каква би била алтернативата за нов лидер? Сериозен ли е конфликтът между БСП и ПЕС и съответно между Нинова и Станишев? Защото по този въпрос нищо не е казано категорично нито от едната, нито от другата страна на барикадата. В тази връзка БСП не изглежда да е в готовност да бъде реална алтернатива на управлението, а по-скоро, че е заета с това да претендира, че може да бъде такава, но то е в рамките на политическия етикет, на формалното изискване. На чисто организационно, концептуално и консенсусно ниво алтернативата им е полу-алтернативна, а президентът с нищо не допринася за тяхното партийно благосъстояние, тъй като – както стана дума – позиционирането му като опозиция не е главното му конституционно задължение.

В този смисъл за БСП, самопровъзгласила се за водещия опозиционен лидер срещу неправдата и ниския стандарт на живот у нас на фона на останалите партии, е от изключително значение да бъде припозната от хората като единствената алтернатива на сегашното управление, т.е. тя се стреми да бъде гласът на народа и да настоява от името на народа, възползвайки се от изразните средства на популизма и от степента на емоционалност, които провокират такива теми в обществото като корупцията, бедността, здравеопазването, битовата престъпност и т.н.

Всъщност единственото предизвикателство пред управляващата партия преди европейските избори и по-специално преди изборите за местен вот е да съумее да затвърди хегемонията си по отделни места, като за целта би било от пряко значение каква предизборна платформа ще проведе и каква програма ще предостави за развитието на по-малките населени места, които по традиция са и най-бедните региони у нас. Тук значителна роля ще изиграят и отделните кандидат-кметове на ГЕРБ, което по естество е може би и най-фундаменталният елемент от подготовката на една предизборна кампания. Към този момент всички по-големи областни градове и общини в България се управляват от кандидати на ГЕРБ, което е следствие от ефективна структурна политика, разпознаваемост на лицата на местно равнище и провеждането на по-популярни изборни кампании, поради което следва логичният въпрос доколко БСП е способна да мобилизира електората си и най-вече да му докаже, че въпреки вътрешните си неразбирателства е готова да бъде онзи непримирим опонент от червения ъгъл на политическия ринг. Гонгът за този мач ще удари наесен.

До голяма степен днешните политически противопоставяния между двете основни партии у нас напомнят на някогашната остра конфронтация между гвелфи и гибелини. Естествено, с тази съществена разлика, че сблъсъците между ГЕРБ и БСП съвсем не лежат на религиозна или светска основа, а по-скоро обхващат амбциите и на двете партии да се заявят като алтернатива една на друга. И точно тук е редно да отбележим, че въпреки нееднократните позиции от страна на ГЕРБ, че в момента управлението им няма алтернатива, трябва да отчетем последните социологически данни, които чисто статистически показват скромната разлика в процентите между управляващи и опозиция, т.е. във всяко едно демократично управление наличието на политическа алтернатива е напълно естествена хипотеза, която би могла да се реализира в рамките на всеки един изборен процес. Така че от тази гледна точка както ГЕРБ е алтернатива на БСП, така и опозицията може да бъде алтернатива на управлението, което е изконно правило в политикита не само у нас, но и навсякъде другаде, където съществуват партиен плурализъм и демократичен режим.

Като ревностни поддръжници на Църквата и папата, гвелфите били апологети на идеята тогавашна разпокъсана Италия да намери своето политическо обединение около папската власт, докато за гибелините, бидейки защитници на короната, вярвали, че обединението на Италия трябва да се извърши под диктовката на немския крал, който е бил начело на Свещената римска империя.

От гледна точка на ГЕРБ нещата там стоят организационно по-подредени, което е продиктувано най-вече от авторитета на лидера и персонифицирането му със самата партия, макар през последната година-две Борисов да загуби част от онази политическа аура, която притежаваше по време на първия си мандат. Но въпреки това той остава силната фигура в рамките на партията, която трудно би допуснала някакви вътрешни раздори да я разклатят или отслабят, още по-малко пък да доведат до сценарий, сходен с този на ,,Позитано’’ 20.

При опозицията обаче има един основен проблем, който ни най-малко не е за пренебрегване и който дори би могъл да постави под заплаха легитимността на партийното ръководство и на самата партия като цяло в обществото. Парадоксално, този проблем се казва Румен Радев. Откакто встъпи в длъжност, волно или неволно, държавният глава сякаш измести Корнелия Нинова от партийната трибуна на БСП и иззе опозиционните ѝ функции. Едва ли някой може да отрече, че откакто Румен Радев оглави президентската институция, гласът на неговото несъгласие отеква далеч по-мощно и по-критично в държавата, ехото от което продължава да витае и доста по-продължително в публичното пространство, отколкото например някоя пресконференция на ,,Позитано’’ 20, чийто предмет на дебат обикновено се забравя в рамките на същия ден.