Отново разнобой по отношение на Македония

Автор: Николай Василев, политолог

Изказването на президента Румен Радев на съвместна пресконференция с македонския президент Георге Иванов в Скопие, че: „За българската страна е важно в бъдещото наименование на Република Македония да няма географски определители, които да може да бъдат интерпретирани като претенции към Република България“ съвсем логично предизвика гневни реакции както в Македония, така и в Гърция!

Без съмнение всички македонци, включително тези с българско самосъзнание ще се запитат: „Каква е българската политика спрямо нас?“ За съжаление от началото на 20 век България често е променяла позицията си по отношение на Македония и това обикновено е водило до катастрофи. До 1908 година позицията на България е ясна. Македония трябва първо да получи автономия в рамките на Османската империя, за да се съхрани нейната териториална цялост. (Същото е важало за Одринско). Едва след това може да се мисли за обединение с Княжеството и за формална независимост от султана.

До Втората световна война термините „Македония“ и „македонци“ се употребяват свободно само в България – където има македонски дружества македонски кръчми, македонски футболни отбори и дори „македонска парламентарна група“. В Гърция и Югославия името „Македония“ и тремина "македонци" са забранени. След войната, по волята на победителите, България е принудена да предаде на Югославия „интелектуалната собственост“ на понятиата Македония и македонци. Вече под „македонци“ няма да се разбира част от българския народ. Македонците в Югославия са обявени официално за един от югославските народи, а тези в България за „малцинство“. В изолираната от българите Македония трансформацията проработва. В България тя се проваля. През 1964 година режимът в София отменя политиката на „македонизация“ и е обвинен от Скопие и Белград в „ревизия на един от резултатите на Втората световна война“. Може би с основание, но кой е казал, че всички резултати от тази война са справедливи? По същото време, в Югославия федерализмът еволюира от формален към истински. „Социалистическа република Македония“ – формирана като инструмент за връщането на територията под властта на Белград започва да се утвърждава като самостоятелен субект. Но за разлика от други републики (сещам се за потушената от Тито „Хърватска пролет“ от началото на 70-те години), режимът в Скопие демонстрира лоялност към Югославия и разглежда като свой основен враг... България. Като в огледален образ, режимът на Тодор Живков „компенсира“ за своята дързост, с пълно раболепие към Москва.

Тогава се приема предложението за присъединяване на България към СССР! Но предвид факта, че Москва желае да стопи ледовете с Белград, режимът в София, макар да изоставя „македонизацията“, не си и помисля да защити правата на българите в Югославия.
Сред не малко българи битува представата, че в Македония вече е формирана нация, която е в съшитата си непоправимо анти-българска. Според това мислене, тази нация никога няма да приеме историята каквато е била, защото ще се самообезмисли. Следователно националният интерес на България е да се брани от нейната пропаганда и да се стреми да не позволи да се развива и процъфтява. Кой не е чул големи „патриоти“ да казват: „Гърците са прави! Какви са тези македонци. Македонците признаят, че са българи! Иначе да умират. Да ги смачкат албанците... "

Изказвания, че имената Горна Македония и Северна Македония били неприемливи за България първи направи вече бившият президент Георги Първанов. Тогава почти никой не обърна внимание, но сегашното включване на действащ държавен глава в този хор няма как да не е крайно притеснително. Изказването на президента Радев, разбира се не може да ангажира България. По конституция външната политика се провежда от Министерския съвет. Но то е много лош знак, особено след ратификацията на Договора за сътрудничество, приятелство и добросъседство.

Македония е вече независима страна и трагичните събития от 1913 година няма как да се повторят. Изградим ли стратегическо партньорство със Скопие и най-вече с народа там, ще убедим сърбите, че опитът им да проникват по Вардарската долина им е донесъл само страдания. Само тогава ще може да преговаряме с Гърция като равен с равен, не като победен с победител. Дали в нашия регион ще се установи „скандинавска“ стабилност и сътрудничество, или ще последва нова дестабилизация? Това зависи предимно от действията на България! Разнобоя в нашата политика обслужва само тези сили, които искат да подкопаят стабилността на Балканите, на Европейския съюз и които разглеждат НАТО като неприятел.

Нейната подялба се възприема като върховно предателство, дори когато „компенсацията“ е присъединяването на градове като Одрин и Кавала, където има българи, но те са малцинство. Как да изоставим Охрид? Резултатът е серия от войни, в които България изчерпва жизнените си сили. Поражението на идеала подклажда нови разделения. Логично, част от българския народ настоява България никога вече да не влиза във войни заради „Македонските чукари“. В съшито време част от македонските българи започват да проявяват готовност да намерят "модус вивенди" с Югославия като се откажат българщината и приемат формулата: „македонците – нито сърби, нито българи“. Един гениален човек – Кръсте Мисирков още през 1903 година е предположил, че ако македонците настояват за автономия, но не като българи, а като отделен народ, с отделен език.... може би биха имали шанс да я осъществят. Но както отбелязва македонският филмов режисьор Дарко Митревски – тази идея добива популярност едва след подялбата на географска Македония... И съвсем естествено идеите за духовно отделяне на македонците от българската етническа тъкан не разделят жителите на България от тези на Македония, а поделят общности, дори семейства.

Нужна е нова стратегия. България да обяви независимост и заедно с другите балкански страни – да прогони Османската империя от сърцето на Балканите. Но тази стратегия изисква жертва. Земите на запад от река Вардар трябва да бъдат изоставени на Сърбия и Гърция. Подобно решение се оказва невъзможно по две причини: 1. Голяма част от българския политически и културен елит произхожда от тези части на Македония. 2. По време на борбите в рамките на стратегията от преди 1908 година името „Македония“ е сакрализирано.

Определяният като „българофил“ бивш премиер на Македония Любчо Георгиевски заяви: „Този тип натиск е безпринципен, защото се случва двайсет и пет години след началото на спора, точно когато той наближава своето разрешение.“ Димос Верикиос - вицепрезидент на гръцката телевизия Алфа, в 15-минутен анализ обвини България в заговоp c Турция и други балкански държави, да провали преговорите за името с Македония. Какво цели Радев с тази си непремерена изява? Може би се надява да спечели симпатиите на най-примитивните български националисти, които не са надскочили времето на Тодор Живков (чиято стратегия не надхвърляше отбрана от югославския македонизъм и не смееше дори да помечтае за реализация на националния идеал, чрез изграждане на неразрушими връзки със свободна и независима Македония). Не смея да си помисля, че българският държавен глава изпълнява нечия поръчка и иска да забави приемането на Македония в НАТО.

Защото ако във фантазиите на руския външен министър Лавров, приемането на която и да е източноевропейска страна, включително Македония в Алианса, представлявало „най-сериозното предизвикателство за общата европейска стабилност и сигурност“, то всеки български политик би трябвало да е убеден в обратното. Незабавното приемане на Македония в НАТО съвпада изцяло с нашия национален интерес. Каквито и да са били доводите му, с изказването си президентът Радев добави лъжичка катран в кацата с мед, появила се неочаквано след подписването на Договора за добросъседство и приятелство и след решението на Македонската православна църква да признае Българската православна църква за своя „Църква – майка“.

От отговорните български държавници се очаква да преповторят, че нямаме НИКАКВИ претенции към Македония. Никога няма да им казваме какво да правят, как да се наричат, как да наричат официалния си език и т.н. От друга страна трябва ясно да им показваме, че сме готови да застанем в подкрепа на всяко тяхно усилие да се еманципират всички политически, икономически и най-вече културни и психологически зависимости от изчезналата Югославия и от някои нейни все още действащи неразградени структури. Трябва да им покажем, че стоим твърдо зад тях - дори когато това е свързано с рискове! Никога не трябва да поставяме условия и да се опитваме да изтръгнем отстъпки от македонците. Можем и трябва да спечелим душите и сърцата им – дори на тези, които в резултат на дългогодишната изолация са развили друга своя идентичност. Никога не трябва да им казваме, че "Македония е българска", но винаги трябва да им показваме, че "България е и тяхна"!

Политиката на България между войните се лашка между помирение с Югославия (дезинтересиране от съдбата на Македония) и готовност за създаване на независима Македония, която да включва и Пиринския край. Не бива да забравяме, че отказът от Македония достига връхната си точка... на 1-ви март 1941 година, когато България се включва в Тристранния пакт, с ясното съзнание, че Хитлер е обещал Солун на... Югославия! Дни по-късно в Белград е извършен преврат и неочаквано Хитлер окупира Югославия и дава по-голямата част от Македония на България за „администриране“. Тогава дори комунистите в Македония, водени от Методи Шаторов – Шарло приемат (непризнатото от никого) обединение с България. Но когато Хитлер напада СССР, комунистите демонстрират, че истинската им родина е Съветския съюз и започват война срещу България. По решение на Москва македонските комунисти минават под командването на Тито.

Признали сме Република Македония още през 1992 година под нейното конституционно име. Отдавна трябваше да заявим, че сме против промяна на името на страната и че всички спорни проблеми трябва да се решат чрез подписването на договори за добросъседство. Македония трябва ясно да се откаже от претенциите за континуитет с античното македонско царство и от опитите да обяснява, че българщината манифестирана през Средните векове и Възраждането, „всъщност не била част от българската история“.
Колкото до признаването на автокефалността на Македонската православна църква, БПЦ беше длъжна да действа много по-решително и вече да извършва съслужения със свещеници от МПЦ. Признавайки БПЦ за „църква майка“ МПЦ призна, че Българската екзархия е била „своя“ институция за предците на днешните македонци, и че силовото инкорпориране на македонските епархии в Сръбската православна църква след Първата световна война е било нечестиво и небогоугодно дело, което не е оставило никакви последици.
Българската православна църква бе длъжна веднага, без колебание да поеме протегнатата ръка и да отслужи Света Евхаристия съвместно със свещеници от МПЦ.

Само че след Младотурската революция става ясно, че този план няма да сработи. Великите сили, съседните държави, а и новите власти в Цариград няма да допуснат случилото се с Източна Румелия да се повтори. Българите разбират, че часовникът трака. Няма време. Ако Македония остане турска още едно десетилетие, може да има съдбата, която тогава сполетява арменците, или в най-добрия случай християнското население на Малоазийското крайбрежие.