Излезе „Драконът на Арканите“ – последната част от трилогията „Остриетата на кардинала“

Преводът от френски е на Георги Цанков, автор на корицата е Деница Трифонова.

Откъс:

В началото на лятото българските почитатели на жанра фентъзи могат да бъдат доволни – излезе последната книга от трилогията на Пиер Певел „Остриетата на кардинала“ – „Драконът на Арканите“ (ИК „Литус“). Динамичният сюжет, неочакваните обрати, нарастващото напрежение оставят читателите без дъх от първата до последната страница.

Пиер Певел е роден през 1968 г. във Франция. Носител е на множество престижни литературни награди, а книгите му се радват на успех не само в неговата родина, но и в редица други страни, в това число Великобритания и САЩ. Действието в романите му се разгръща в исторически периоди, които авторът познава в детайли. Характерно за Певел е, че във всичките му книги неизменно герои са и дракони.

Шеметните приключения продължават и в третия том. Почитателите на Дюма ще открият негов достоен наследник в лицето на Пиер Певел. Отново се пренасяме в Париж през 1633 г. Френското кралство е атакувано от дракони. Кардинал Ришельо е нащрек за най-голямата опасност, с която някога той (а и Франция) се е сблъсквал. Тайно общество, известно като Черния Нокът, заговорничи и плете тъмни интриги. Вече са нанесли не един, а два удара, и с третия ще осъществят своя план. Освен ако не се намесят Остриетата на Кардинала – само те могат спрат заговорниците. Остриетата отново са готови да рискуват живота си за короната. Този път въпросът не е дали ще им се наложи, а в това дали ще оцелеят. Кои са Арканите и кой е техният дракон? Каква тайна защитават монахините с толкова усилия, и ако древен дракон заплашва Париж, Остриетата имат ли шанс срещу него?

И в тази книга, верен на стила си, Певел описва Париж с изключителна образност, която ни превежда почти физически из града. „Драконът на Арканите“ е неустоима книга, предлагаща на читателите динамичен сюжет, среща с тъмни сили и тайнствени общества, интриги и кръвопролития, елегантно подправени с щипка хумор.

След леката вечеря херцогиня Дьо Шеврьоз заяви, че иска да се усамоти, да се порадва на спокойствието и свежестта на вечерта. Тя отказа който и да било да я съпровожда по време на разходката, и прекоси сама широката тераса. Въпреки големите факли, които горяха тук и там, цареше полумрак в огромната градина, която в задната част на двореца Шеврьоз, се простираше до улица „Сен Никез“, между стената на двореца Рамбуйе отдясно и скромните жилищни постройки отляво. Мълчанието тегнеше над това елегантно природно кътче. Въздухът беше свеж, а парижката смрад бе прогонена от приятен ветрец.
Като да беше изморена, херцогинята седна на една пейка под красив бряст, близо до забит в земята факел. С длан тя прогони невидимо насекомо, което ѝ позволи дискретно да хвърли поглед зад рамото си. Никой не я беше проследил и като че ли никой не я наблюдаваше от терасата. След това тя отвори томчето със стихове, което следобед ѝ предаде книжарят Берто, и се престори, че чете.
Десет минути по-късно, когато камбаната на църквата Сен Тома удари, че е изминал половин час, госпожа Дьо Шеврьоз затвори книгата и се замисли като човек, който разсъждава над прочетеното. Тя пет пъти поклати глава и същевременно барабанеше с пръсти по корицата на книгата.
След което отново уж се вглъби в стиховете.
Това беше сигналът, че всичко е наред. Почти незабавно Ленкур се измъкна от сянката, но остана прикрит, виждаше го само херцогинята.
– Добър вечер, госпожо.
– Добър вечер, господин Дьо Ленкур – отговори херцогиня Дьо Шеврьоз, без да вдига очи от книгата си.
Можеше да я разглежда на воля и отново беше смаян от красотата ѝ. Херцогиня Дьо Шеврьоз минаваше за една от най-красивите жени в Европа и Ленкур не се съмняваше, че това е вярно, докато се възхищаваше – под топлата и жива светлина на факела – на профила ѝ, на бялата ѝ кожа, на блясъка на златистокестенявата ѝ коса и на закръглената ѝ гръд.
Ленкур се овладя, убеден, че херцогинята не подозира нито за миг какво въздействие упражнява върху него.
– Благодаря ви, че се съгласихте за тази среща, госпожо.
– Да си призная, не ми се вярваше, че ще ви видя отново. Тъй като добре съзнавате какъв риск поемате.
– Помислихте ли си да ми устроите капан?
Тя обърна страницата.
– Помислих, да. Обаче нямам сила да играя на котка и мишка с полицията на Кардинала. Нали не се съмнявате в това?
Ленкур не отговори, а херцогинята продължи.
– Този книжар, този господин Берто, какъв ви е?
– Приятел.
– С трепереща ръка ми подаде тази книга. И малко заекваше... Съмнявам се това да е убегнало от вниманието на госпожа Дьо Люре, която осведомява Кардинала, когато не ми чете. Впрочем тя се разбира отлично с някой си господин Дьо Брюсан, чиято външност очевидно ѝ допада.
– Брюсан ли? Той тук ли е?
– Познавате ли го? – учуди се херцогинята, но бързо се досети. – О, наистина! Забравих, че и вие сте носили тази проклета червена мантия... Е, добре, знайте, че господин Дьо Брюсан командва гвардейците, които охраняват моя дворец и мен самата. И той ли ви е приятел?
– Беше – отговори Ленкур.
Не можа да се сдържи и си спомни погледа, който Брюсан отправи към него, когато Ленкур беше обвинен, че шпионира и предава Кардинала. По онова време той също носеше мантията на гвардеец на Негово Преосвещенство и тези неверни обвинения имаха за цел да разобличат действителните предатели. Но Ленкур никога не беше имал възможността да представи истината на приятеля си.
За пореден път трябваше да се съвземе.
– Какво сторихте с бележката, която пъхнах в книгата? – запита той.
– Щом я прочетох, я изгорих, бъдете спокоен. Впрочем в бъдеще избирайте по-сполучливо пратениците си.
– Като си давате сметка колко спешно трябваше да ви видя, ще разберете, че не разполагах със свободата да избирам. Утре заминавате за...
– ... за Кузиер, да. Много ви благодаря, че ми припомнихте... Заради госпожа Дьо Сент Аволд ли искахте да се видите с мен?
Въпросът завари Ленкур неподготвен.
– Не – рече той.
– Од се завърна в Лотарингия, нали знаете? – заяви непринудено херцогинята. – Но успявам да ѝ изпращам писма. С удоволствие бих я зарадвала и с едно, написано от вашата ръка, стига да желаете...
Ленкур се възхити с каква лекота госпожа Дьо Шеврьоз му предлагаше възможност да се компрометира.
– Не, госпожо. Благодаря.
– Нима вече не сте влюбен в нея? Не, господине. Не възразявайте, безполезно е. Повярвайте ми, мога да разпозная любовта.
– Госпожо, при вас ме води много важен проблем.
Херцогинята въздъхна и небрежно обърна поредната страница.
– Добре. Слушам ви.
Ленкур ѝ обясни, че Остриетата се интересуват от Шарл Модюи. Наложи се да я излъже, или поне да пропусне да ѝ съобщи, тъй като тя не подозираше, че Модюи беше дракон. Също така херцогинята нямаше понятие, че е загинал при нападението срещу Шатле.
Все пак тя се усъмни.
– Какво криете от мен, господине?
– Моля, госпожо?
– Несъмнено криете нещо, защото, ако ставаше дума само за Шарл Модюи, нямаше да действате на пожар и може би против волята на Кардинала...
– Само ще ви кажа, госпожо, че тази история е свързана също със Сестрите на Сен Жорж. Обаче ние знаем, че Кардиналът не би допуснал да ги разгневи, и се страхуваме, че няма да ни позволи да продължим търсенето си по тази следа.
– Значи става дума за шатленките? Защо не ми казахте веднага?
Очевидно херцогиня Дьо Шеврьоз споделяше прочутата омраза на кралицата към шатленките. Ленкур не подозираше това и реши да се възползва от него.
– Госпожо, трябва да ми кажете всичко, което знаете за вашия бивш специалист по магии.
– Какво да ви кажа? Естествено, нямах представа, че служи на Черния нокът... – херцогинята вдигна глава и погледът ѝ се изгуби в мрачините. – Много ми бяха хвалили способностите му. И тъй като се ползваше с известен престиж сред себеподобните си, стори ми се подходящо да го използвам... – за първи път тя се обърна към Ленкур. – Знаете ли, нямам особен вкус към магиите. Малко гадателство от време на време, но нищо повече... Покрусата на кралицата, която смяташе, че е неспособна да забременее, ме убеди, че може би един ритуал...
– Готов съм да се обзаложа, че идеята ви е била подсказана от Модюи.
– Да, вероятно – госпожа Дьо Шеврьоз се престори, че отново се зачита в книгата си. – Но беше достатъчно хитър, за да ме накара да повярвам, че сама съм се сетила. По-късно напълно безкористно взех участие в плановете на това чудовище и убедих кралицата да прибегне към магия, за да стане майка.
Тя беше развълнувана. Приятелските ѝ чувства към кралицата бяха искрени, действително се обвиняваше за случилото се.
Или за онова, което можеше да се случи...
Тогава Ленкур разбра защо херцогинята не проявява лоши чувства срещу Остриетата на Кардинала, нито към него. Защото, независимо че събитията доведоха до изпадането ѝ в немилост, тези мъже спасиха кралицата.