Какъв е бил Иисус – бог или човек?

Наука срещу религия.
Рационализъм срещу вяра.
Факти срещу фикция.

В научнопопулярната си книга „Евангелски сказания” (ИК „Сиела”) полският изследовател Зенон Косидовски разглежда произхода на текстовете в Светото писание, търсейки отговор на въпроса съществувал ли е действително Бог.

Откъс от „Евангелски сказания”, Зенон Косидовски:
ЕДИН ОТ МИЛИОНИТЕ РОБИ
КАКВО ЗНАЕЛИ РИМЛЯНИТЕ ЗА ИСУС ОТ НАЗАРЕТ?
Кой е бил Исус от Назарет? Какви свидетелства потвърждават, че той е историческа личност? До края на XVIII и дори още в първите десетилетия на XIX в. задаването на подобни въпроси неведнъж е имало мрачни последици. Твърде любопитното анализиране на този въпрос извън рамките на Новия завет и утвърдената от църквата традиция в очите на християните, особено на теолозите, минавало за неуместно, дори клоняло към ерес. При това забравяли за едно от основните положения на вярата, което гласи, че Исус е не само син Божи, но също така и човек от плът и кръв, т.е. който заедно с другите хора се подчинява на всички земни човешки слабости и има своя тленна биография.
Последиците на тази позиция са изпитали върху себе си изследователите, пионери в новата област на знанието - библеистиката. Немецът Самуел Раймарус не успял да публикува резултатите от из¬следванията си - издали ги едва десет години след смъртта му. Изтъкнатият немски теолог Давид Фр. Щраус и френският специалист по ориенталистика Жозеф Ернест Ренан си спечелили световна известност с трудовете си за Исус и изиграли значителна роля във форми¬рането на съвременното съзнание, но заплатили за смелостта си със загубата на университетските си катедри.
Подобни попълзновения върху свободата на научните изследвания принадлежат на миналото, поне в този драстичен и незамаскиран вид. Настъпиха времена на интензивни търсения, които с нищо не могат да бъдат спрени. Плод на това колективно усилие на много умове
- на учени историци, религиоведи, филолози, археолози и на много други специалисти - е изключително обширна литература, която с откритията си хвърля нова светлина върху тези проблеми.
Да се върнем все пак на нашите начални въпроси. Християнство¬то привежда като доказателство за историческото съществуване на Исус запазените до наши дни сведения от нехристиянски автори, т.е.
такива, в чиято обективност, както се вярвало, не може да има никакво съмнение. Тук става дума за бележки, които съдържат текстовете на трима римски автори, а именно Тацит, Плиний Млади и Светоний.
Тези автори се отличават много от първите последователи на Христос: по образованието си, по обществения си произход, имотно- то си състояние, културата си и по религиозните си представи. Християните, които всъщност не се отличавали от евреите, принадлежали към градските плебеи и живеели натъпкани в най-бедните квартали на Рим. Тримата споменати писатели били патриции, консули и сена¬тори, с една дума, принадлежали към най-висшите сфери на придворната аристокрация. Тези почтени мъже в тоги не биха могли да бъдат подозирани в доброжелателност към простолюдието, чиито обичаи и религия би трябвало да им се струват неразбираеми, чудновати и дори отблъскващи. Ако все пак - си казваме - такива хора се видели принудени в произведенията си да споменат създателя на тази чужда на тях религия, може би е трудно да се намери по-достоверно доказателство за съществуването на Исус Христос.
Тези разсъждения обаче биха били правилни, в случай че се потвърди по безспорен начин, че тези съображения са автентични, т.е. че наистина са излезли изпод перото на споменатите автори. Затова изследователите, като се отправят на дълго странстване по следите на житейския път на Исус, е трябвало преди всичко да се заемат с тази християнска традиция и да подложат съобщенията на споменатите трима римски автори на строга научна експертиза.
Направените от тях заключения след дълги години проницателни изследвания не във всичките си подробности били посрещнати с единодушно одобрение. Има въпроси, които по едни или други причини не са изяснени докрай и досега са предмет на ожесточени спорове. Като отбелязваме в името на справедливостта това обстоятелство, да се опитаме сега много съкратено да представим резултатите от тези изследвания, които, между другото, понякога напомнят двубой на съвременната критична мисъл с древните ребуси.
Да започнем от Тацит, големия римски историк и прозаик, патриций и консул (около 56-120 г. сл.Хр.). Около 116 г. излиза неговото най-важно произведение - „Анали“. В книга X намираме описание на прочутия пожар, който избухнал през 64 г. и на който едва не станал жертва целият Рим. Знаем, че съвременниците обвинявали Нерон за това, че той самият заповядал да подпалят града, за да се освободи територия, на която той да построи нов Рим по свой вкус. Този безумец на императорския престол решил да отхвърли падналото върху него подозрение, като стоварил вината за пожара върху християните. В глава 44 четем: „За да я пресече (мълвата), Нерон подстави виновници и подложи на най-редките от всички измислени инквизиции тези, които бяха станали ненавистни заради техните срамни дела и които простолюдието наричаше християни. Начало на това название даде Христос, който по времето на император Тиберий бе осъден на смърт от прокуратора Понтий Пилат, а потушеното тогава суеверие избухна отново не само в Юдея, където това зло се зароди, но също така и в столицата, където всичко ужасно или позорно се съсредоточава от¬всякъде и намира множество привърженици. И така, най-напред бяха хванати онези, които изповядваха публично тази вяра, после на осно¬вата на техните признания - огромно множество други, като ги признаха за виновни не само за пожара, но и за ненавист към човешкия род. Подложиха ги на позорна смърт на показ - покрити с кожата на диви зверове, загиваха разкъсани от кучета или разпънати на кръст (или биваха обречени на жертва на огъня) и когато вече нямаше дневна светлина, ги превръщаха в горящи нощни факли. За това зрелище Нерон предостави собствения си парк и устрои игри в цирка, където, преоблечен като каруцар, се смесваше с тълпата или пък стоеше изправен на талига. Макар тези хора да бяха виновни и да заслужаваха най-строго наказание, те предизвикваха състрадание, защото загиваха не в полза на държавата, а бяха погубвани за удовлетворяване на жестокостта на един човек“.
Какво може да се каже за този откъс? За неговата автентичност говори явно враждебното отношение към жертвите на Нерон и техните религиозни вярвания, наричани презрително „пагубно суеверие“. Понеже не може да се допусне, че е по-късно вмъкване от християнски произход, приемаме за сигурно, че автор е самият Тацит.
Но тук си задаваме въпроса, в каква степен и дали може да се вярва на Тацит, когато пише, че в Рим живеели много християни, ко¬ито водели наименованието си от Христос. Този въпрос, на пръв поглед изненадващ, не е лишен от мотивировка. Известно е, че през I в.
сл.Хр. привържениците на Христос не са се наричали „християни“, а подпалването на Рим е датирано към 64 г. сл.Хр.
От „Деяния на светите апостоли“ (11:26) разбираме, че наименованието или прозвището (кой както предпочита) christianoi е дадено за учениците - жители на Антиохия. Как е възникнало това наименование? Ето напр. christos е превод на гръцки език на хебрайската дума „месия“, която означава „помазан“, „намазан“. И така прозвището christianое значи „привърженици на Христос“.
С времето привържениците на Христос привикнали към това наименование и започнали сами да го употребяват. Преди обаче да стане това, се наричали помежду си „свети“, „братя“, „избрани“, „бедни“ и преди всичко „назарейци“. В Евангелието от Матей четем: „...и като дойде, засели се в един град, наричан Назарет, за да се сбъдне казаното чрез пророците, че Той ще се нарече Назорей“ (2:23). В „Деяния на светите апостоли“ първосвещеникът Ананий казва за Павел: „... намерихме, че този човек е зараза и че повдига бунтове между всички иудеи по вселената и че е водач на назорейската ерес“ (24:5). От някои отци на църквата знаем също, че дълго време за определя¬не на привържениците на Христос се употребявало само наименованието „назарейци“. Следователно през 64 г. сл.Хр. в Рим не е имало „християни“, както съобщава Тацит. Назарейците наистина са представлявали отделна секта, но не скъсвали с юдаизма. Те се смятали за правоверни евреи и се отличавали от събратята си само по това, че в убежденията им предсказаният от библейските пророци месия вече се явявал в лицето на Исус Христос. Не можем да се изненадваме от това, че римляните не различавали християните от евреите, както, между другото, виждаме например от бележката на Светоний, върху която скоро ще се спрем.
Трябва да упрекнем Тацит в това, че с метода си да изобразява миналото е допуснал анахронизъм. В началото на II в., когато са се създавали „Аналите“, в Рим действително е имало много последователи на Исус, които по това време били наричани християни. Тацит просто е пренесъл съвременните отношения половин век назад. Дори можем да си представим как точно е станало това. Вероятно историкът е черпил сведения непосредствено от самите християни, навярно са му разказали не само за това, колко много невинни християни са загинали по време на пожара, макар че тук трябва да кажем, между другото, че жертва са станали също така и евреи. В същото време са му съобщили такива факти като смъртта на Христос по времето на Тиберий след присъдата от Понтий Пилат и преди всичко много интересната подробност как изтезаваните от Нерон християни са предизвикали съчувствие у съвременниците им - римляни.
Като вземем всичко това под внимание, можем да заключим, че цитираният откъс наистина е излязъл изпод перото на Тацит, но му е внушен от християните през II в. и не отразява вярно положението от 64 г., т.е. от средата на I в. За да се уточним, трябва още да добавим, че текстът на „Аналите“ е открит чак през 1429 г. Като знаем колко свободно са се отнасяли древните летописци към оригиналните текстове, когато са ги преписвали, не може да бъде изключена възможността някой от неизброимите поколения преписвачи да е сметнал, че му е отредено да добави някои от споменатите по-горе подробности, т.е. те да са прибавени по-късно. Може би целта е била в очите на преминалите към християнската вяра римляни да бъдат реабилитирани техните прадеди, като им се покаже, че те са запазили съчувствие към първите мъченици на вярата и са били далече от престъпленията на император Нерон. Който установи, че тази теза е съмнителна, той не се съобразява с манталитета и психологията на древните, чието разбиране за историята в съвременния смисъл е било съвсем различно. По време на размишленията ни често ще се сблъскваме с вмешателства от този род, за да не кажем с фалшификати в оригинални текстове, които се опитват да поправят историята, и то фалшификати, направени в името на някакви висши цели.
Сред римските писатели, които са посветили съобщения за първите последователи на Христос, на второ място споменахме Плиний Млади. Той е живял около 61-114 г. сл.Хр. и е бил, трябва да се подчертае, близък приятел на Тацит. Той дължи трайното си място в историята благодарение на кореспонденцията си, която се е запазила до наши дни в девет тома, и особено на отчетите до император Траян, изпращани от Византия, където бил наместник на Рим през 111-113 г.

Авторът, познат на българския читател с книгата „Библейски сказания”, е сред първите изследователи на Библията, които представят на достъпен за широката аудитория език по-критичен и обоснован на науката поглед върху Библията, контекста на нейното създаване и реалните исторически личности, които може би стоят зад персонажите в Светото писание.

Единият и другият полюс на човешката (липса на) вяра са в неизбежен сблъсък отколе. Един от пионерите, които изследват Библията, поставяйки текстовете в Светото писание в научен контекст – полякът Зенон Косидовски, се опитва да отговори на въпросите: Какъв е бил Исус – бог или човек? Какви са доказателствата за неговото съществуване? Плод ли е Библията на божествено откровение или е резултат от натрупване на митове и взаимодействие между култури?

Зенон Косидовски е роден през 1898 г. в Иновроцлав – по това време част от Германската империя, днес в Централна Полша. Журналист и писател, Косидовски е сред първите изследователи на Библията, излагайки по-критичен и обоснован на науката поглед върху нея – полякът разглежда контекста на нейното създаване и реалните исторически личности, които се предполага, че стоят зад персонажите в Светото писание. На българския читател Косидовски е известен с книгата си „Библейски сказания”, в която разглежда Стария завет като източник на полезна информация за ключови исторически събития и факти, обяснявайки ги разумно, логично и научно. „Евангелски сказания” излиза у нас в превод от полски, дело на Ангелина Дичева.

Косидовски се опитва да изследва Новия завет безпристрастно, като проявява голямо уважение към християнската вяра и ролята на християнството в развитието на европейската цивилизация, но в същото време отчита и противоречията и нерешените проблеми в Библията.

След критичния и научнообоснован поглед върху Библията, с който хвърля светлина върху произхода на текстовете и предполагаемите исторически личности в Светото писание, авторът на „Библейски сказания” продължава изследователския си поход в търсене на истината в книгата „Евангелски сказания”. Полският журналист и писател разглежда апокрифни източници и запознава читателите с алтернативи на официалната християнска доктрина като гностицизма.