ЛИЧНО ПЪТЕШЕСТВИЕ КЪМ ОТСЛАБВАНЕ
Говоря със страст за ползите от ПЛОСЪК КОРЕМ не само заради въздействието, което програмата има върху живота на други хора, но и защото тя промени и моя живот. Вижте, аз невинаги съм бил човек, който бихте определили като здрав или във форма. Израснах през осемдесетте години на миналия век, тъкмо когато кризата със затлъстяването започна да се разширява, и аз също се поразширих.
Наричат ги „Големите осемдесет“, защото внезапно всичко започна да става по-голямо – косите се носеха по-дълги, подплънките на раменете станаха по-големи и – най-важното – порциите храна се увеличиха. През 1980 г. веригата магазини „7-Илевън“ пусна напитката „Биг Гълп“ (буквално „Голяма глътка“, газирана напитка в опаковка от 0,85 литра – бел. прев.), а „Хършис“ извади първата версия на кинг сайз шоколадите си (в опаковка по 73 грама и по 18 или 36 в кутия – бел. прев.). Две години по-късно „Кока-Кола“ купи „Кълъмбия Пикчърс“ и започна да позиционира напитките и хранителните си продукти във всички филми.
В същото време от „Макдоналдс“ започнаха да питат: „Искате ли това да бъде в свръхразмер?“, а аз всеки път отвръщах: „И още как!“ Докато стана на четиринадесет години, вече носех 96 килограма мазни младежки тлъстини, а бях висок към 178 сантиметра. И не бях само аз. Службата за икономически изследвания към Министерството на земеделието на САЩ изчисли, че между 1970 г. и 2000 г. дневният прием на калории на човек се е увеличил с 24,5 процента, или с 530 калории.
Определено не се чувствах добре, че съм дебел. Определено се шегувах с това. Определено имах проблем да си намеря приятели или да изляза на среща с момиче. Теглото ми нарасна дотолкова, че треньорът на отбора по борба в гимназията ме викна буквално да седя върху състезателите в края на схватките. Но когато животът ме стъпкваше, имах приятел, на когото можех да разчитам. Чакаше ме току зад вратата на кухнята. Всичко, което трябваше да направя, беше да разкъсам опаковката на още един пакет „Доритос“ и да се потопя в яркооранжевата наслада или да отскоча до мола и да последвам носа си до „Френдлис“. Храната беше моето убежище, в нея намирах избавление, когато се чувствах нещастен.
Но дълбоко в себе си знаех, че не бива да живея така. Знаех, че изглеждам зле. Знаех, че се чувствам зле. Но не знаех, че ако не се променя, вървя към физическа, емоционална и дори финансова катастрофа.
Трябваше да се стигне до трагедия, за да се сепна.