Войната през нейните очи

Абир, 14 и майка й Авийн, 37

В днешния 21-ви век е лесно да обвиняваме религията, расата, или произхода за това, което се случва в световен мащаб - тероризъм, заплахи и обществен тормоз.

Още по темата прочети тук.

Абир е видимо спокойна, усмихната и положителна, но и не говори много. Гледа да не се отделя от майка си, докато двете са настанени в лагер в Гърция по пътя към заветната Германия. Авийн обаче решава да разговаря с нас, докато сме седнали около запаления огън и носталгично си спомня за печката на дърва, с която са се топлили вкъщи. "В Сирия имахме дом, от който вече не е останало нищо. След като беше бомбандирана, къщата ни не може да се нарече дом повече - нямаше уют, а само празнина и отломки. Надявам се войната да свърши и да се върна в родната си страна и съм сигурна, че Господ ще се погрижи за това. Като майка бях длъжна да осигуря най-доброто бъдеще както за мен, така и за дъщеря ми", убедена е тя.

Истината обаче е, че трябва да погледнем през призмата на хората, пряко засегнати от войната, за да разберем техните тревоги, но и техните ценности и да направим извода сами за себе си относно случващото се около нас. Преди няколко дни ме питаха какво бъдеще предричам на Европейския съюз и първото нещо, което ми дойде на ум беше "разнообразие". Днес ви представям няколко истории на сирийки, застанали пред микрофона на американското списание Marie Claire - гледната точка на нежната половина от бежанците.