Ново издание на Сонетите, посветено на 400-годишнината от смъртта Шекспир

Shakespeare - Sonnets Шекспир - „Сонети“

На 11 април, в навечерието на Международния ден на книгата и авторското право, излиза ново луксозно, двуезично издание на Шекспировия сонетен опус в оригинален поетичен превод на Кирил Кадийски. Изданието се посвещава на 400-годишнината от смъртта на Великия бард.

„Сонети” (превод: Кирил Кадийски, 336 стр., издание с меки корици: 24 лв.; издание с твърди корици: 28 лв.) съдържа 154-те сонета на Шекспир – ювелирни творби, които продължават да омагьосват читателите и да вълнуват критиката както със своята красота, върховен израз на поетическото елизабетинско изкуство, така и със своята загадъчност. Слeд първия превод на Владимир Свинтила, станал особено популярен, след изискания и ярко физиономичен превод на Валери Петров, след останалия без отзвук превод на Борис Мархолев и превода на известната англицистка Евгения Панчева, Кирил Кадийски демонстрира качествено нов подход при претворяването на оригинала, адекватен на Шекспировото светоусещане, което е немислимо извън контекста на неговата епоха. Според проф. Людмил Димитров Кадийски предприема не толкова превод-преизговаряне, колкото превод-пресътворяване на заложения в Сонетите нееднозначен и многопластов смисъл, който достига до читателя с хармоничното звучене и органичността на българския език.

Уилям Шекспир е ненадминат поет и драматург, всепризнат като най-значимия творец в англоезичната литература. Автор е на 38 пиеси, 154 сонета и 2 поеми. Сред най-популярните трагедии на Шекспир са „Ромео и Жулиета“, „Макбет“, „Крал Лир“, „Хамлет“ и „Отело“, а комедийният му талант се разгръща в пиеси като „Както ви харесва“, „Сън в лятна нощ“, „Мяра за мяра“, „Дванайсета нощ“ и „Укротяване на опърничавата“. Създател е на забележителни исторически драми и трагикомедии като „Ричард III“ и „Зимна приказка“. Заради изкуството да улавя и пресъздава по неповторим начин и най-фините аспекти на човешките взаимоотношения, мнозина го смятат за безподобен талант, а английският Ренесанс често се определя като „Шекспиров период“.

Сонетите ще бъдат представени в рамките на специално празнично събитие в литературен клуб „Перото” на Международния ден на книгата и авторското право - 23 април.

55

Not marble nor the gilded monuments
Of princes shall outlive this powerful rhyme,
But you shall shine more bright in these contents
Than unswept stone besmeared with sluttish time.
When wasteful war shall statues overturn,
And broils root out the work of masonry,
Nor Mars his sword nor war’s quick fire shall burn
The living record of your memory.
’Gainst death and all oblivious enmity
Shall you pace forth; your praise shall still find room
Even in the eyes of all posterity
That wear this world out to the ending doom.

So, till the judgment that yourself arise,
You live in this, and dwell in lovers’ eyes.

55

Ни гробници, ни златни монументи
ще надживеят мойте стихове
и ще сияеш млад и вдъхновен ти
над сметища от мъртви векове.
Войни ще сринат мрамор и гранит
и Арес много кърви ще пролее,
и всеки надпис ще мълчи изтрит,
но споменът за теб ще оцелее.
И ти над смърт и гибелни вражди
ще продължиш, достоен за възхвала,
потомството и теб ще награди
със слава, вековете надживяла.

И ти ще чуеш – в моите творби –
как Втората тръба ще протръби.

66

Tired with all these, for restful death I cry:
As, to behold desert a beggar born,
And needy nothing trimmed in jollity,
And purest faith unhappily forsworn,
And gilded honor shamefully misplaced,
And maiden virtue rudely strumpeted,
And right perfection wrongfully disgraced,
And strength by limping sway disablèd,
And art made tongue-tied by authority,
And folly, doctor-like, controlling skill,
And simple truth miscalled simplicity,
And captive good attending captain ill.

Tired with all these, from these would I be gone,
Save that, to die, I leave my love alone.

66

Да бях умрял! До гуша ми дойде
с достойнство да се перчи лицемерът,
богатият от бедни да краде,
нищожества с почтени да се мерят,
да е в бардак девическата чест
и ученият, унизен, да проси,
и ситият под маска на злочест,
и много често болен здрав да носи,
и доблестният – в хорските крака,
и правият да си криви душата,
и словото с намордник все така,
и правдата – слугиня на лъжата.

Изчезнал бих, но как така в калта
сама да изоставя любовта?

91

Some glory in their birth, some in their skill,
Some in their wealth, some in their body’s force,
Some in their garments, though newfangled ill,
Some in their hawks and hounds, some in their horse;
And every humor hath his adjunct pleasure,
Wherein it finds a joy above the rest.
But these particulars are not my measure;
All these I better in one general best.
Thy love is better than high birth to me,
Richer than wealth, prouder than garments’ cost,
Of more delight than hawks or horses be;
And having thee, of all men’s pride I boast.

Wretched in this alone, that thou mayst take
All this away, and me most wretched make.

91

Един е ловък, друг се слави с род,
с богатски дом и скъпи дрехи – трети;
с коне, соколи, хрътки... Цял живот
усърдно трупат злато и предмети.
Тук всеки с нещо свое е богат
и все с това богатство се гордее,
но най-богатият на тоя свят
съм аз – и знам залогът откъде е.
Защото имам теб! Какво е лов,
пред теб какво са род, успехи, злато:
имане като твоята любов
за другите край мен е непознато.

Но само изоставиш ли ме – пак
ще съм си аз – последният голтак.

130

My mistress’ eyes are nothing like the sun;
Coral is far more red than her lips’ red;
If snow be white, why then her breasts are dun;
If hairs be wires, black wires grow on her head.
I have seen roses damasked, red and white,
But no such roses see I in her cheeks;
And in some perfumes is there more delight
Than in the breath that from my mistress reeks.
I love to hear her speak, yet well I know
That music hath a far more pleasing sound.
I grant I never saw a goddess go;
My mistress, when she walks, treads on the ground.

And yet, by heaven, I think my love as rare
As any she belied with false compare.

130

Очите ѝ, уви, не са звeзди,
устата ѝ – и те не са корали,
не са две преспи смуглите гърди,
косите ѝ са телени спирали;
с червено-белите дамаски рози
не ще сравниш и нейните страни,
ухае тя, но мирис като този
не би могъл с балсам да се сравни;
обичам да я слушам, но не мога
да кажа: дивен ангелски хорал,
не тича като нимфа босонога,
че често гази в уличната кал;

но тя ли лесно ще отстъпи, тя ли,
на дамите, измамени с възхвали.

144

Two loves I have, of comfort and despair,
Which like two spirits do suggest me still.
The better angel is a man right fair,
The worser spirit a woman colored ill.
To win me soon to hell my female evil
Tempteth my better angel from my side,
And would corrupt my saint to be a devil,
Wooing his purity with her foul pride.
And whether that my angel be turned fiend
Suspect I may, yet not directly tell;
But being both from me, both to each friend,
I guess one angel in another’s hell.

Yet this shall I ne’er know, but live in doubt,
Till my bad angel fire my good one out.

144

Два духа – ангел с къдрици от свила
и зла горгона с лик позеленял –
за мен се бият... И от скръб и жал
в гърдите ми душата се е свила.
Горгоната – за да ме тикне в ада –
уверена, че ангелът ми слаб,
примамва го – разголена и млада –
да го замъкне в зейналия трап.
Успяла ли е в ада да го вкара,
и аз не съм напълно убеден,
но тъй като ги няма и край мен,
все мисля си, че вече са в тартара.

Съмнения гризат ме, но ще знам,
когато тя прогони го от там.