Новото издание на „Далече от безумната тълпа” е вече в книжарниците

Издателство "Сиела” вдъхна нов живот на тези вечна любовна драма в класическия превод на Красимир Желязков, който поколения читатели са оценили по достойнство.

Действието в „Далече от безумната тълпа” се развива в английската провинция, а романът отдава почит на пасторалните картини и ценностите на обикновените хора, като се противопоставя на бързата индустриализация на Англия по онова време.

Главната героиня също е носител на този конфликт – чрез нея Харди показва опасността от опорочаване и загуба на идентичността, съпътстващи градския начин на живот и неговия фалшив блясък.

Тoмас Харди е автор на романите „Тес от рода Д’Ърбървил”, „Невзрачният Джуд”, „Кметът на Кастърбридж”, а в родината си добива широка популярност с четвъртата си книга „Далече от безумната тълпа”.

Една независима жена защитава правото си да бъде свободна в романа на Томас Харди „Далече от безумната тълпа”, излязъл за пръв път през 1874 г.

Животът среща Батшеба Евърдийн с трима мъже, всеки от които е готов да ѝ предложи сърцето и състоянието си. Младата жена обаче се отличава със свободен дух и стремеж към самостоятелност. Като типична героиня на Харди, Батшеба вълнува читателите с естественото си непокорство. Тя импулсивно следва емоциите си, но запазва хладнокръвие, когато става дума за дома и препитанието ѝ – доказва, че може да се грижи за имота си не по-зле от всеки мъж.

Успехът му като писател му позволява да напусне работата си на архитект и да се отдаде на писане. Харди силно се вълнува от модернизацията и пагубното ѝ влияние върху индивида в края на ХIХ в., това личи и в романите му. Последната екранизация на „Далеч от безумната тълпа” е с участието на номинираната за Оскар и носителка на BAFTA Кери Мълиган.

ФЕРМЕРЪТ ОУК – ПРОИЗШЕСТВИЕ

Когато фермерът Оук се усмихваше, устата му се разтегляше встрани, докато стигнеше на съвсем незначително разстояние от ушите, очите се превръщаха в цепки, а около тях като несръчно нарисувани лъчи на изгряващото слънце плъзваха и се разсейваха по цялото му лице разклонени бръчици.
Казваше се Габриел и в делничен ден беше разумен млад мъж с непринудени, спокойни обноски, прилично облекло и природно кротък нрав. В неделя той се превръщаше в обременена от празничните дрехи и чадъра личност с неясни възгледи и склонност да отлага. С други думи, бе човек, сам решил, че от нравствена гледна точка се намира някъде по средата на огромното пространство от безгрижен неутралитет, простиращо се между верующите енориаши и пияниците – тоест ходеше на черква, но когато проповедта стигаше догматите на Никейския събор, вече се прозяваше скришом, като се преструваше, че слуша пастора, а всъщност мислеше какво ще има за обяд. Характерът му, поставен на везните на общественото мнение, изглеждаше така: когато приятелите и критиците му бяха ядосани, смятаха го за лош човек; когато биваха в добро настроение – за добър; ако не се намираха в нито едно от двете състояния, сравняваха нрава му с шарената сол.
Тъй като в неговия живот делниците бяха шест пъти повече от неделите, съседите, които го виждаха все в обичайните работни дрехи и го бяха запомнили такъв, не предполагаха, че може да се облича по друг начин. Той носеше плитка филцова шапка, силно разширена в основата поради навика му често да я натиска с ръка, за да не бъде отнесена от вятъра, а също и сако като на доктор Джонсън . Долните му крайници бяха обу-ти в масивни обувки и прости гамаши. Обувките предоставяха пълна свобода на стъпалата и бяха направени с оглед собственикът им да може да гази по цял ден в реката, без да усеща никаква влага; обущарят ги бе изработил добросъвестно, полагайки достатъчно усилия да компенсира недостатъците в кройката със здравина и солидни размери.
Като помагало за определяне на времето мистър Оук носеше предмет, който можеше да се нарече сребърен часовник; с други думи, що се отнася до формата и предназначението, това беше часовник, а според размерите – малък будилник. Инструментът, няколко години по-стар от дядото на Оук, имаше странното свойство да върви твърде бавно или изобщо да не върви. Малката му стрелка от време на време се разхлабваше и започваше да се върти свободно около оста и тогава, въпреки че голямата показваше минутите точно, никой не можеше да каже към кой час принадлежат те. На необяснимите спирания на часовника Оук противодействаше с разтърсвания и удари. А срещу всякакви погрешни заключения по причина на гореспоменатите два дефекта се застраховаше, като непрекъснато наблюдаваше и сравняваше положението на слънцето и звездите или често залепваше лице на прозорците на съседите и се вглеждаше напрегнато в стенните часовници със зелени циферблати, докато различи часа. Струва си да добавим, че джобчето на часовника беше трудно достъпно, защото се намираше доста високо в пояса на панталоните (който от своя страна бе разположен почти на гърдите му, и то под жилетката) и процедурата по изваждането на часовника бе свързана с допълнителни усилия. Това ставаше обезателно след отмятане и силно извиване на тялото на една страна, сбръчкване на устата и лицето, които в резултат на този напън се превръщаха в моравочервена буца, и най-после съсредоточено издърпване на часовника с ланеца, като ведро от кладенец.
Но ако в днешното необикновено меко, слънчево декемврийско утро някой по-наблюдателен човек видеше Габриел Оук, сигурно щеше да промени мнението си за него. Младежката руменина се бе запазила по лицето му и зрелостта още не бързаше да го навести; дори в някои отделни бръчици се забелязваха следи от нещо момчешко. Представена с подобаващата є сериозност, осанката му сигурно щеше да бъде доста внушителна. Но както знаем, някои селяни, а също и граждани, отдават предпочитание на духовното пред телесното: така фигурата губи от своята представителност. Оук не беше прегърбен, но поради някакво кротко, почти монашеско смирение, което, изглежда, бе причина да смята, че не трябва да предявява големи претенции към този свят, той вървеше стеснително, едва забележимо приведен. Ако някой разчита околните да го преценяват по външния вид, а не по телесната му издръжливост, това може да се счита за недостатък, който, за щастие, бе чужд на Оук.
Той навлизаше във възрастта, когато „млад“ вече не беше задължително прилагателно към „мъж“. Оук изживяваше най-щастливия период на възмъжаването, когато разум и чувства са ясно разграничени. Отминала бе лекомислената младост, която ги бърка, но не бе настъпила зрелостта, за да ги слее под влиянието на жена и семейство в новото качество на предразсъдъците. Накратко, той беше двадесет и осем годишен ерген.
Полето, през което вървеше тази сутрин Оук, преминаваше постепенно в едно възвишение, наречено Норкомбски хълм. Пътят между Еминстър и Уолк Нютън се изкачваше по разклонение на този хълм. Поглеждайки над плета, Оук видя, че по надолнището към него се приближава украсена яркожълта каруца на пружини, теглена от два коня. Коларят вървеше отстрани, вдигнал отвесно камшика си. Каруцата беше натоварена с покъщнина и саксии, а най-отгоре седеше красива девойка.