Видният турски автор Йекта Копан с нова книга на български

Романът „Сестри” е издаден на български език с подкрепата на TEDA към Министерството на културата и туризма на Република Турция, а преводът от турски е дело на Елен Кирчева.

На български език излезе романът „Сестри” на един от най-известните съвременни турски автори – Йекта Копан. Роденият в Анкара писател е сред най-популярните лица на турската литература през последните години, а у нас е известен с романа си „Озърнах се, няма те”, който излезе през 2012 г.

Откъс от „Сестри”, Йекта Копан

Никога не обикнах сестра си.
От деня, в който разбрах, че ще се роди. Щяла да дойде сред нас... Така казаха.
Играех си с плетената кукла, която баба ми подари за Нова година. Бях я нарекла Сърма заради вълнените є коси; Сърма с очи копчета и плетен нос.
– Стани от змията – каза майка ми. Не обичаше да седя върху змията на килима. Ако змията не се виждаше, или скорпион щеше да влезе вкъщи, или да се случи нещо лошо, привично за скорпиона. Бях на шест години. Не се страхувах нито от змията, нито от ухапването є, нито от навлечени от скорпион беди. Страхувах се единствено да не ядосам майка ми.
– Не ме ядосвай дъще – казваше, – бездруго си имам достатъчно грижи. – Майка беше много чувствителна. Щом се ядосаше, припадаше. Веднъж, както си вървеше по пазара, се строполи като чувал, удари си главата и се видях в чудо. Мислех си, че е заради мен. Бях се държала невъзпитано, настоявайки да купи онази диадема с блестящите камъни, и я бях ядосала. Хората наоколо се притекоха на помощ. Изскочилият от магазина си месар беше повдигнал майка ми, придържайки я върху кървавата си престилка, и докато се мъчеше да я настани върху сламеното столче, беше докоснал гърдите є с косматите си ръце. Видях го.
Веднага станах от змията, не трябваше да противореча на мама и отидох при нея със Сърма в ръце.
– Ела дъще, седни до мен – каза и потупа с ръка мястото до себе си. Ръцете є бяха съвсем мънички. Ухаеха на сапунена вода. Чистеше по цял ден. Ставаше рано и се захващаше за работа. Първо ще приготви закуската. Ще изпрати мъжа си на работа, а дъщеря си – на училище. После ще започне безкрайното чистене; стаите, банята, тоалетната, прозорците, вратите, килимите, порцелана... До края на деня ще извари бялото пране и ще изкара цветното през студена вода. Арабски сапун. Разпенена вода. После следваше лукът, от който се плачеше. За обяд трябваше да има отделно ядене, за вечеря непременно три блюда; тенджерите и тавите трябваше да блестят като огледало – като погледнеш, да се видиш. Една почивка за кафе и половинчасова раздумка с вероятно най-любимата є съседка леля Незихе; темата е ясна – готварски рецепти, нов магазин с евтини перилни препарати, тревога да не пропусне килимаря, който следващата седмица ще навести съседния квартал, и хайде ставай, че работа те чака. Мама така работеше, сякаш, ако спреше за миг, щеше да загуби равновесие и да се строполи. Не излизаше често навън, но дори когато є се наложеше, умът є все беше вкъщи.
Седнахме една до друга на тройния диван. Погали косите ми. Поправи бялата панделка.
– Ти вече си голямо момиче, Мюзейен – каза.
Това го знаех. Бях пораснала. Шестгодишна. Само Сърма ми беше останала от детството, а и с нея играех максимум по половин час дневно. И то не детски игри. Разказвах є какво сме правили в училище.
Бях тръгнала рано на училище, майка беше настояла пред баща ми да тръгна час по-скоро. Четях приказките без да сричам, а Сърма слушаше безмълвно. Не се мотаех в краката на мама, докато чистеше. Учителката също много ме обичаше, все ме слагаше да седна най-отпред. Веднъж удари с показалката Айхан, задето ми се подиграваше за очилата. С гордост слушах рева є. Всяка сутрин миех стъклата на очилата си със сапунена вода, така ме караше мама, а поне пет пъти дневно избърсвах дръжките с меката кърпичка от калъфа, внимавайки да не ги огъвам. Никога не свалях очилата.
Първата година учителката ме беше направила отговорник на класа, а започвайки втори клас, беше казала: „Мюзейен, ти вече си отговорник по чистотата, господин директорът се притеснява, че ще има проверка, и тази година ще се стараем да е много чисто.“ Аз отговарях за чистотата на чиновете, дъската, учителската катедра, коша за боклук, портрета на Ататюрк и учебните табла. Подробно докладвах на учителката кой си е измил ръцете след тоалетната и кой – не. Макар ластиците да стягаха бедрата ми и да оставяха резки, опъвах белите чорапи до края на полата и не позволявах на момчетата да дърпат и разкривяват панделката ми. А можех да връзвам косата си и на конска опашка. Успешно завърших първи клас, всичките ми бележки бяха отлични. Учителката повтаряше, че ще участвам в състезанието по четене на стихове за 23 април и аз наизустих стихотворенията. Седмично изчитах по една книга и вписвах по един параграф анотация за нея в тъничката тетрадка, подарена ми от учителката. Не забравях да започвам параграфите с един пръст навътре в реда. Поддържах тетрадките си винаги чисти, украсявах страниците отстрани с цветни моливи и слагах кламери по ъгълчетата, за да не се подгъват. През междучасията не хапвах от боклуците, продавани на лавката; всъщност майка ми всеки ден зареждаше чантичката ми за храна с хляб, сирене, кекс и плодове. Пиех мляко сутрин и вечер. Не бях капризна за храна, ядях каквото ми сложеше мама и знаех, че е грях да оставиш храна в чинията. „Оставените залъци ще плачат, дъще“, казваше мама, ако ядях прекалено бавно. За да не я огорчавам и да не разплаквам залъците, изяждах набързо всичко. Когато ядях карфиол, бамя или дроб, леко ми се повдигаше, но не се оплаквах. Отидехме ли на гости, не правех нищо, с което да посрамя мама и дори домакинята да настоеше, не хапвах нито залък повече от шоколадовата торта. Стоях си кротко настрани и си четях книгата. Дойдеше ли баба, не чаках подкана, а веднага отивах да є целуна ръка; дадеше ли ми джобни, предавах ги на мама, не си ги пусках в джоба като невъзпитаните деца. Вечер преди да заспя, не забравях да кажа „Боже, пази мама, татко и всички мои близки, дай им здраве и късмет, амин“.
Знаех си. Знаех, че съм голямо и послушно момиче.

Един от най-популярните съвременни турски автори – Йекта Копан, се завръща в българските книжарници с романа си „Сестри” (ИК „Сиела”). Чрез своя майсторски, наситен с черен хумор повествователен маниер, Копан среща жадния читател с градове, книги, рисунки, фотоси, хора и… две сестри.

Копан дебютира на литературната сцена с поезия, но скоро след това се ориентира към прозата, а основна негова тема става житието на градския човек. Автор е на няколко сборника с разкази, на критически есета за кино, музика, пластични изкуства и литература, а „Сестри” е втората му книга, която излиза на български език (след романа „Озърнах се, няма те”, който излезе в началото на 2012 г.). Освен че е един от основателите на първото издателство за електронни книги в Турция, Копан е носител на множество престижни литературни награди, сред които и най-авторитетните турски литературни отличия като наградите за разказ Юнус Нади (2010) и Халдун Танер (2010). Освен писател, Копан е и един от любимите телевизионни водещи в южната ни съседка, спечелил огромна зрителска аудитория за своето предаване, посветено на култура.

Шестгодишната Мюзейен е най-примерното дете на света, което всячески се стреми да е угодно на майка си и баща си. Това, че чете по една книга всяка седмица, водейки си стриктни бележки, че пие мляко сутрин и вечер и изяжда всичко, което майка й поднася в чинията, я прави повече от горда. Фактът, че е любимка на учителката, която я е назначила за отговорник по чистотата в училище, допълнително засилва нейната увереност и я кара да се чувства единствена и неповторима за родителите си. Докато един прекрасен ден майката на Мюзейен изненадващо й съобщава, че скоро ще става кака. С появата на сестра й Чийдем всичко се променя безвъзвратно. След като майка им умира при инцидент, свързан с Чийдем, пътищата на двете сестри се разделят, но друга семейна трагедия ги събира отново след години. За броени дни Mюзейен и Чийдем трябва да наваксат цял живот пропуски, погрешни решения и липса на обич. Имат последен шанс да се преоткрият една друга, за да се изправят заедно срещу заплахите на света, макар и думите на Мюзейен да отекват в смутната тишина: „Никога не обикнах сестра си, но в този момент нямах другиго освен нея. Животът ли ни подхождаше повече… или смъртта?”