Цецка Цачева: Новата национална кауза на България може да е добруването на гражданите й

Новата национална кауза на България може да е добруването на гражданите й и стандартът на българина. Това каза председателят на парламента Цецка Цачева в интервю за БТА по повод на 134-та годишнина от Шипченската епопея.

Мисля, че усилията на държавността да се наредим до старите европейски демокрации би била самоцел, ако тя няма за крайна цел
добруването на българските граждани, отбеляза Цачева. Според нея обединяваща кауза за българите днес е да работим така, че всеки в личен план субективно да се убеди от ползата за България да е в Европейския съюз.

Цачева посочи, че съвременният прочит на свободата за българите трябва да преминава през рамката на мултикултурното и на
европейските ценности. Председателят на парламента обаче не се опасява, че в България може да се развие сценарий срещу
мултикултурния модел подобен на терористичните дейности на норвежкия остров Ютьоа. Българите сме по-толерантни именно
защото в пределите на страната ни живеят различни етноси, обединени от целите, които се основават на съвременните
европейски ценности за свобода и равенство, заяви Цачева Според нея България като страна в ЕС има своите отговорности пред европейски си партньори, но "на днешния ден ни прилича с достойнство и със самочувствие да говорим за нашата си - българската свобода".

Въпрос: Госпожо Цачева, какво послание искате да отправите към българите от историческия връх Шипка по повод на 134-годишнината
от Шипченската епопея?
Отговор: Годишнината от боевете на Шипка е повод отново да се преклоним пред подвига и героизма на руските воини и на
опълченците, на гражданите на Габрово, които са направили възможна победата на върха. Това обаче е и възможност да
преосмислим какво означава за нас Шипченската епопея, къде се нарежда тя в най-новата ни история. Освен че тази битка направи
възможна победата в Руско-турската война, тя постави началото на новата българска държава, заедно с ред други събития, които
направиха възможна съвременна свободна България. За мен беше много емоционално, връщайки се към тези дни и подвиг, да потърся
онова, което отделя тази дата и конкретната 134-годишнина от Шипченската епопея в сравнение с други събития, направили
възможно създаването на новата българска държава. И като че ли за мен това е участието на българското опълчение. Тъй като
българи от цялата Османска империя се включват в една чужда армия, заради това че нямаме своя държава и българска армия, за
да дадат своята саможертва пред олтара на отечеството.
Друго измерение на Шипченската епопея е това кои бяха тези хора, за които днес ние говорим с преклонение, славейки героизма
им. Сред тях има професионални военни в руската армия, дворяни, сред тях са обикновените руски мужици от безкрайната руска империя. И без значение какви са субективните намерения на руското имперско правителство, в чисто човешки план тези хора се
сражават в една далечна земя, на един висок български връх за свободата на своите славянски братя. Именно българското
опълчение с подвига на воините от руската армия, с помощта на българското население направи възможна победата на Шипка. В
рамките на днешният прочит на този героизъм не е ли редно да се запитаме какво всеки един от нас дава днес за отечеството? Днес
нямаме нужда от саможертвата пред олтара на отечеството, но има нужда от героизъм и неговите измерения за мен се състоят в
работа в полза на народ и държава. Мисля, че това го дължим на нашите деди, оставили костите си на Шипка, това го дължим и на
поколенията след нас. И затова, изкачвайки се още веднъж на върха на този ден в днешния нов свят, в който няма деспотични,
тиранични империи, в който духът и принципът на демокрацията тържествуват, тук е моментът да кажем, че героизмът на всички
онези, отдали живота си, не е забравен, че ние се прекланяме пред паметта им, но и че съвременните българи поемаме като
ангажимент да отстояваме тяхната кауза за свободна и независима България. Защото свободата изисква да се пази. Героизъм има и трябва да има и днес, но той е в по-различни измерения, от това което сме свикнали и от литературата и историята да възприемаме
като героично.

- А в една съвсем различна историческа действителност какви са измеренията на свободата и независимостта за днешния българин?
- Поривът към свобода безспорно се ражда в най-тъмната тъмница. Но ние днес сме щастливи, тъй като имаме свободата, за която
дадоха живота си плеяда възрожденци, воините от Руско-турската освободителна война, в по-късни исторически моменти - други наши
светли имена от недалечната ни история, свободата трябва да се пази и днес. Но трябва прочитът й да върви през рамката на
мултикултурното, на европейските ценности. А те във всички случаи означават зачитане на правата и свободите на отделния
гражданин, зачитане на демократичните традиции и през тези ценности ние всъщност постигаме свободата на отечеството.
Разбира се, не можем да живеем изолирано и затова България като страна-членка на ЕС има своите отговорности пред европейските си
партньори, но ние сме българи и на един такъв ден като днешния ни прилича с достойнство и със самочувствие да говорим за нашата
си - българската свобода.

- Споменахте мултикултурния модел, но скорошните събития в Норвегия ни показаха, че този модел има своите противници. Опасявате ли се, че в България може да се надигнат подобни негативни реакции срещу мултикултурните ценности?
- Ние, българите, имаме едно предимство - че живеем на географски кръстопът. Тук са минавали много народи със своите
традиции, култура и ценности. Убедена съм, че от този исторически опит ние сме излезли по-богати с умението да възприемаме различния от нас, но давайки му равна възможност - да зачита своите традиции. В този смисъл ние сме по-толерантни именно защото в пределите на страната ни живеят различни етноси - граждани, които и днес спазват своите традиции, и това, което
ни обединява като нация, са българската държава с нейните институции и общите ни цели, които се основават на съвременните
европейски ценности за свобода и равенство.

- Казвате цели, но българите имат ли обединяваща национална кауза?
- Свикнали сме да говорим за национална кауза тогава, когато се прави голяма историческа крачка във времето напред. Неотдавна
България направи две много големи крачки - влизането в Евроатлантическия алианс и влизането в ЕС. И като че ли на пръв
поглед, след като сме изпълнили тези безспорно национални каузи се, поставят въпросите "А сега накъде? Има ли нещо, което да ни
обединява политици, гражданско общество, народ и да впряга усилията ни?". Мисля, че няма безспорен отговор на тези въпроси,
но аз много съм разсъждавала върху тях и за мен такава кауза може да бъде стандартът на българина, на нас като български
граждани. Мисля, че усилията на държавността да се наредим до старите европейски демокрации би била самоцел, ако тя няма за
крайна цел добруването на българските граждани. И в този смисъл това е нещото, което може да ни обедини, да работим така, че
всеки един от нас в личен план субективно да се убеди от ползата България днес да е там, където исторически й е отредено нейното
място, а това е в Европа.

- А докато постигнем това добруване?
- Това не е еднократен акт, това е дълъг път, който понякога може да прави завои, но в крайна сметка това е стратегическата
ни цел. Това е пътят, който стои пред нас. Разбира се, в условията на политически и партиен плурализъм различните политически сили могат да предлагат по-различни начини в чисто тактически план как да бъде постигната голямата стратегическа
цел, но в крайна сметка това е умението ни днес, връщайки се пак към онова, което са завещали дедите ни преди 134 години - да
направим така, че когато водим диалог помежду си - представителите на различните политически сили, да се чуваме,
защото в крайна сметка залогът е много голям - добруването на българския народ.

- А от гледна точка на обществото - когато съзнанието на повечето хора е заето с битови проблеми, дали остава място в
мислите на българина за историята ни и за поводите за гордост?
- Убедена съм, че има такова място. В днешния динамичен ден това не е самоцелен ритуал, в който събуждайки се, отдаваме
почит на предците ни. Но има поводи и дати, които ни събират, и в края си август и септември изобилстват от такива дати, защото
за мен Освобождението след Руско-турската война, Съединението на България, Независимостта й е триадата, която поставя началото
на съвременна свободна България. Самият факт, че в българските църкви, в музеите, все по-често виждам млади семейства с деца,
извън училището и това, което то е призвано като образователна и възпитателна традиция, говори именно за това, че дълбоко във
всеки един от нас има усещането за историчност. И дори ние самите да не си даваме сметка - улисани в сметки, в ежедневните
въпроси, съм убедена, че това го има. Дано да имаме повече поводи за национално самочувствие. То би могло да се изрази и в достойното представяне на български певец на световна сцена, в един спортен отбор, на млади талантливи учени, на ученици, които
печелят международни олимпиади. Това са днешните измерения на това, което съвременните българи правят в посока на този
героизъм, за който говорим. Днес ние сме нужни на държавата с приносите, които всеки един от нас ежедневно и на своето място, там където работи и в което е компетентен, прави, така че всеки един ден да наслагва с още нещо добро за по-доброто на държавата.

- Всеки един от нас е отговорен за това, което се случва в България. Но не смятате ли, че българите имат склонност да делегират тази отговорност единствено на политиците си?
- За мен това е обяснимо, тъй като политиците в парламентарна република, каквато е България, са избраниците на гражданите, на
народа. Затова те са изпратени в парламента, затова те формират правителството и е нормално гражданите да очакват чрез политическият елит да се реализират чисто човешки въжделения, каквито има всеки един. В същото време гражданското общество е
много по-активно и нека да не забравяме, че ние можем да говорим за възстановен парламентаризъм едва от последните 21 години. До
тогава в условията на една тоталитарна държава, гражданинът се уповаваше изцяло на държавата, а държавата потискаше личната
инициатива и поставянето в центъра на отделната личност с нейните потребности. Сега процесите са двупосочни. Нормално е
гражданите да имат очаквания от политическата класа, както и ние политиците да очакваме от гражданите разбирането за нелекотата,
с която се взимат решенията, Това е двустранен процес и в него се състои единението на род, нация, държава.

- А вие лично усещате ли тежестта на тези очаквания и надежди?
- Да. Срещам се с много български граждани - вчера бях в моя избирателен район в Плевен. Съвсем непринудено, на улицата,
обикновени граждани ме срещат, имам контакт и знам колко е трудно все още, защото последиците от тежката икономическа криза няма как да не се отразят на всеки един човек. Освен това е обяснимо и желанието на всеки, в това число и на мен, нещата да се случват по-бързо и по най-добрия начин и понякога дори самата аз казвам "Хубаво, ама някак си много бавно се случват нещата". Не трябва да сме припряни, но хората са го казали, че хубавите неща стават бавно.