Това е един разказ, който е малко по-различен от останалите. Разказва ни го Елица, държи да променим името й. Защото още се бори и трудно говори за преживяното, за болестта, за пропастта, в която е била и по която още се катери, за да заживее отново. Нейният кошмар си има име -анорексия.
Елица разказва пред Novini.bg, че не е разбрала как точно започва всичко. В един момент просто всичко се промени, промени се начинът по който изглеждах, промени се възприятието ми към храната, към килограмите, към калориите. Всичко виждах в числа. Прекарвах с часове между рафтовете в магазините, за да не сбъркам при избора си. Не исках да съм дебела. Исках да съм като момичетата от кориците. С времето не ми беше нужно дори и етикетите да чета. Знаех какво и колко се съдържа в едно блокче шоколад, казва ни тя и допълва, че не е осъзнавала как нещата постепенно загрубяват.
Ако се върна назад си казвам, че бих променила всичко от обкръжението си до хобита и начин на мислене. Тогава обаче си мислих, че диетите не са проблем. Не ме разбирайте погрешно, бях презадоволено дете от материална гледна точка. Родителите ми работеха в чужбина. Баба ме гледаше. В тийнейджърските си години исках момчетата да ме харесват, но бях малко по-пълна. Да си призная мислех, че съм отвратително дебела. Не се понасях. Мразех се... и взех мерки. Започнах диети. Имаше дни, в който пиех само вода и изяждах една ябълка. Имаше и такива, в които не пиех и не ядях., разказва тя и признава, че още й е трудно да промени мисленето си. Случвало се е да припадам на път към дъската в училище, преди да ме изпитат. Казвах, че ми е паднало кръвното. Криех, че не ядях. Избягвах да се храня пред други хора. Баба ми дълго не разбра, че не ям. Рязко отслабнах. Почна да ми пада косата, кожата ми се люспеше. Тялото ми се изяждаше, но бях щастлива. Бях слаба, не осъзнавах колко слаба съм обаче. Въртях се в порочен кръг. Цикълът ми спря. Майката на една позната се беше обадила на майка ми. Беше й казала и те се върнаха. Когато ме видя, мама се разплака. Татко мълча дълго... а аз, аз отричах. Бях добре, ядях. Така им казвах. После почнаха лекарите, отведоха ме. Бях с тях в Испания, за да ме лекуват, споделя Елица и добавя, че най-трудно е да промениш собствените си възприятия за храната, за тялото, за света. Обяснява, че в началото е отказвала да говори с другите, независимо дали са били близките й или лекарите. Не знам как да го обясня, имах усещането, че ме мразят, че не искат да съм красива, да се чувствам добре. Като поглеждах в огледала бях все още дебеланата. Заведоха ме в един център и ме запознаха с едно момиче. Имала сестра близначка, но починала от анорексия. Сега и тя се бореше с нея. Каза ми: храната ни е приятел, а не враг. Спри да отричаш. Мислих я за луда. С времето започнах да говоря с нея, после с лекарите. Почнах бавно да се храня. Почнах да приемам хормонални таблетки, за да ми се възстанови цикъла. Докторите не ми даваха много надежда, че това ще се случи,но опитваха, разказва ни тя и споделя, че изпитва срам и неудобство да говори за това. Казва, че битката още се води. Близките й я следят колко и кога яде. Винаги се храни пред тях. В момента е по майчинство. Беше чудо. Срещнах мъжа си в университета. Той знае цялата ми история и ме подкрепя. Много е важно. Все още ми повтаря, че трябва да си изям всичко в чинията, като на малките деца, че имаме бебе и ако не мисля за себе си, да помисля за него. Не мога да не кажа, че възприятието ми за храната е коренно различно от вашето. Ям, защото трябва. Подбирам, избягвам да чета за диети и за калории. Приятелите ни имат забрана да говорят за подобни неща. Възстановявам се.. все още. Срещнах упорити и кадърни хора, облечени в бели престилки. Те ми станаха приятели и до днес се грижат за мен. Все още ходя на психолог. Има две момичета, които бяха като мен, но нямаха моят късмет. Вече не са на тоя свят. Опитвам се да си давам сили, но ми е трудно. Все още се боря с демоните си, казва тя.
*Елица е на 31 години и в момента живее в Барселона. Омъжена с едно дете.