"Интересите на Русия в отношенията със Сирия съвсем не са тъждествени на интересите на Русия в сирийския конфликт. Москва съвсем спокойно може да си позволи да изгуби режима на Асад".
Това твърди директорът на института за политически анализи в Москва Александър Шпунт - професор във висшето училище по икономика, в статия на сайта на израелския "9-и канал" (9tv.co.il).
Авторът е шеф на Източноевропейското бюро на телевизията, също така е бил ръководител на проекти в предизборните кампании на Владимир Путин - 2000, 2004, и на Дмитрий Медведев -2008.
През 2009 стокооборотът между Русия и Сирия е $702 милиона и това може да ни ориентира в „невоенния" дял от търговията между двете страни. През същата година по данни на митническата статистика външнотърговският оборот на Русия е $469 милиарда. Следователно Сирия заема в него малко повече от десета част от процента (0,14%).
Широко дискутираните в пресата военни договори при внимателен прочит изглеждат нищожни. Днес между Москва и Дамаск има действащи контракти във военно-техническата област за $3,5 милиарда. На пръв поглед не е малко - към началото на 2012 целият портфейл поръчки на „Россоборонэкспорт" (а компанията държи над 80% от целия оръжеен износ на Русия) е $33-35 милиарда - десета част е сирийска.
Тук се появява едно "обаче": Дамаск не плаща - от 2006 Сирия е платила едва милиард долара от предполагаемите по договорите $5,5 милиарда. При все че година по-рано - през 2005 - Москва й опрощава $10 милиарда именно в замяна на гаранции за нови оръжейни поръчки.
Експертите от авторитетното Jane's Report стигат по-далеч и отбелязват, че от военната търговия със Сирия Русия търпи преки загуби от недоизплатени печалби на арабските оръжейни пазари. Така Путин няма икономически мотиви да се бори за оцеляването на режима на Асад.
И политически мотиви няма. Президентът Башар Асад не е президентът Мадуро, Моралес или Чавес. Режимът в Дамаск никога не се е позиционирал като съюзник на Русия, още по-малко като съюзник в противостоенето на Москва срещу САЩ и Запада.
Преди събитията от 2011 Сирия в доста по-голяма степен е ориентирана към Съвета за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив: политическата надстройка, обединяваща „монархиите в Залива" - Катар, Саудитска Арабия, ОАЕ, Оман, Бахрейн и Кувейт. Обяснението е много просто: делът само на две от тези страни - Саудитска Арабия и ОАЕ - във външнотърговския оборот на Сирия е тройно по-голям от този на Русия - съответно 15,1 и 4,9%. Монархиите осигуряват приток на инвестиции в сирийската инфраструктура и туризъм, което, предвид техните ресурси, изобщо не ги затруднява.
Като резултат по отношение на всички арабски преврати преди 2011 позицията на Дамаск е идентична с позициите на държавите от Съвета - съответно: диаметрално противоположна на мнението на Путин и Русия.
Естествено, от началото на сирийския конфликт ситуацията се промени, но дори неизкушеният наблюдател би забелязал: Асад доста сдържано реагира на усилията на Москва за спасяването на режима му - липсват емблематични изявления на благодарност, няма ги характерните за арабския свят масови "демонстрации на дружба" пред руското посолство. Явно режимът на Асад залага повече на това, че ще се споразумее с монархиите от Залива, отколкото на това, че Русия ще спре военната операция на Запада. Всичко това предизвиква натрупващото се неодобрение в Москва.
Военното значение на пункта за материално-техническо осигуряване на корабите на руския ВМФ в Тартус също така е доста силно преувеличено. Преди всичко това не е военна база, както погрешно я определят. Там няма оперативни съединения на флота. Няма базирана авиация - няма дори условия за приемане на самолети. Няма военни, само цивилен персонал. Няма хотел за моряците, където биха могли да починат на брега - при престоя в порта екипажите остават на корабите.
„Руският" Тартус представлява два нестационарни 110-метрови плаващи кея (според някои източници - един, другият е демонтиран и изваден от експлоатация), няколко склада и ограда. „Пунктът в Тартус няма стратегическо значение. Корабите от оперативното съединение на ВМФ в Средиземно море могат да попълват запасите си в порт Лимасол", заявява в края на юли пред арабски медии заместник-министърът на външните работи на Русия Михаил Богданов. Той потвърждава, че вече действа споразумение, според което съдовете на руския военен флот имат право да влизат за зареждане в кипърското пристанище.
Русия вече напусна подобни на Тартус пунктове за снабдяване на флота, включително и в региона: остров Сокорта - Йемен, Сплит - екс Югославия (Хърватия), Сфакс - Тунис, Мерса-Матрух - Египет, Тобрук - Либия. Закрити са и африканските бази за зареждане в Дахлак - Етиопия, и Конакри - Гвинея. Това обаче по никакъв начин не се отразява на реализирането на концепцията за глобално присъствие на ВМФ в Световния океан.
Още през 2001 - в началото на първия си президентски мандат - Путин подписва „Морска доктрина на Руската федерация за периода до 2020", която предвижда принципа за пълна автономия на действие на корабите във всяка точка на акваторията на Световния океан. И за десет години руският флот се научи да се справя без брегово снабдяване. Така е в Северния и Южен Атлантик, в южните води на Тихия и в Индийския океан - няма причини това да не се случва в доста по-елементарното от гледна точка на логистиката на флота Средиземно море, още повече предвид договора с Кипър.
Всичко това ни позволява да направим обосновано предположение - спасяването на режима на Асад не е мотив, който е определящ за политиката на Владимир Путин в сирийската криза.
Ако вземем предвид усилията и готовността на Путин да понася сериозни загуби, то тук ключови в случая може да бъдат само вътрешнополитически мотиви - всякакви външнополитически ще имат твърде висока цена.