Ходът на войната в Украйна съвсем спокойно можеше да окаже точно такъв, какъвто онова вълшебно джудже в кремъл беше предвидило. Можеше да приключи много бързо, хората да се откажат от съпротива и да им инсталират едно кирливо марионетно правителство, което да е обикновен изпълнител на кремъл. Нещо като в България между 1944 г. и 20хх г. … предстои да разберем.
Едно обаче не бяха предвидили нито вълшебното джудже, нито ватенките около него. Не предвидиха Зеленски.
Ако президентът на Украйна БЕШЕ приел предложението на съюзниците – да му изпратят самолет и да го изведат в безопасност извън Украйна след 24 февруари, заедно със семейството му, страната му щеше да остане без лидер, войската щеше да е без лидер, ХОРАТА щяха да са без лидер. Всички щяха да се обезкуражат и да потънат в хаос. И тогава може би… може би щяха да се предадат и без бой – както лилипутин предвиждаше.
Само дето Зеленски НЕ се качи на онзи самолет и вместо това каза (което прокънтя по целия свят): „Битката е тук, имам нужда от муниции, а не от превоз!“
ТОВА беше моментът, който обърна хода на войната и той се случи съвсем в началото ѝ.
Виждали сме други лидери да се поддават на изкушението и да се качват на предложения самолет – особено в Близкия Изток. Да се качват, да изоставят народа си, да трупат парите на борда и да се спасяват самостоятелно. И после държавите им да затъват в ръцете на диктаторски режими и хаос.
Но не и Зеленски.
Той остана. И каза, че няма да се предаде. А това беше гигантска инжекция смелост за всички украинци. И те се бият въпреки всичко. И до днес. И ще се бият до края на войната, която те ще спечелят.
А това стана и благодарение на нещо друго. Лидерът им не е темерут, а знае как да спечели симпатиите на света. Знае как да говори, знае как и кога да направи майтап, кога да е сериозен, кога какво да каже и с какъв тон да го каже.
Цяла Америка е във възторг от речта му пред Конгреса. „Парите ви не са благотворителност“, каза той на законодателите, „Те са инвестиция в глобалната сигурност и демокрация, за която ние се грижим по най-отговорния начин“. И те знаят, че е прав. Но и са зашеметени от харизмата му.
И не само думите, а маниерите, гласът, интонацията, езикът на тялото. Той е лидер. С осанка, нищо, че е нисичък.
Направи нещо немислимо – обедини демократи и републиканци, дори само за миг. Всички го аплодираха на крака и всички застанаха зад каузата му. Толкова отдавна Конгресът не е бил обединен, че повечето американци даже не си спомнят откога точно. Но личността на Зеленски, характерът му и каузата му обединиха дори невъзможния за обединение Конгрес на САЩ.
Гледах го преди седмица при Летерман. Интервю в метрото, скрити от бомбите на лилипутин. Атмосфера, минаващи влакове, хора – всеки по своята работа, Украйна не е примряла от страх, както джуджето очакваше, Украйна е жива и дните си минават в работа, тъга, радост, разум – с досадно отклонение, предизвикано от бункерния трол лилипутин, но си минават напук на него, животът не е спрял.
А Зеленски се държа когато трябваше – като президент, когато трябваше – като актьор с огромен опит пред камерата, харизмата отстъпваше място на обикновен комедиен чар и после пак си сменяха местата.
Подиграват му се копейкините у нас, че бил „актьорче“, „клоун“, „комедиант“, а не вземат да се погледнат те в огледалото.
Те щяха да са първи на онзи самолет – който съюзниците му предлагаха, но той отказа. Те нямаше да го откажат, щяха да се натоварят (с все нашите пари!) преди ние да сме успели да преброим до три, биха ни зарязали на мига. Но сега им е паднало да му се подиграват… Звучат като БГ „звезда“, която се подиграва на Холивуд.
Оригиналното заглавие на този материал беше „Знаете ли какво имат украинците? Лидер. А ние знаете ли какво имаме…“ – втората част подсказвайки какво мнение имам за нашите „лидери“, но я изтрих, нямаше нужда от нея, тя се подразбира.
Ние по най-важните постове слагаме кой да е, колкото да има някой там. Знаете ли кой е най-важният човек в републиката? Председателят на парламента. Да, ние сме парламентарна република.
Правителството се отчита пред парламента и се подчинява на решенията на парламента, нищо, че нашите тикви и тулупи ни превърнаха в бананова република и щом се доберат до власт, подчиняват парламента на собствените си шкембета. А после унижиха институцията председател на НС.
Сега се говори за „компромисна фигура“ за премиер, с която всички партии да са съгласни. Някой – толкова безхарактерен, че всички да си кажат, че ги устройва.
Показаха се и в лицето на „опасността“ колко са „смели“ и какво можем да очакваме от тях, ако опасността престане да бъде в кавички. „Опасността“ беше дали да дадем или не оръжие на Украйна и те се поп*каха от страх да не би да си помислят онези в кремъл, че сме се намесили и да ги накажат. Казах: да ГИ накажат – тях, лично, имам предвид. Те за своите кожи се тревожат.
Айде сега си ги представете нашите „лидери“ на мястото на Зеленски. Повръща ми се при мисълта. А за копейкините, които и „лидери“ дори не са, а само едни кречетала, дори няма смисъл да говорим.
Какво биха направили нашите „лидери“, ако им се наложи да спечелят света на наша страна? Ако им се наложи да използват харизмата си? Че те имат харизма на стар шкаф. Сричат, буботят на диалект, мрънкат, обиждат, гъгнат, чуждите езици са им тема табу, уменията им са колкото на улична лампа, дори да искат да са полезни (едва ли… но дори да искаха), те не биха се справили, защото толкова си могат. Друг е въпросът, че никога не биха се напрегнали да са ни полезни на нас. Те са там – във властта – с друга цел.
Но… отделих им прекалено много време на тези „нашите“ (а те дори не са наши, а са „техни“ и някой са на отчет). Не заслужават. Стига им толкова внимание.